Даде си сметка, че Блис е единствената му надежда. Бръкна в джоба си, напипа няколко монети и продължи тичешком напред. Вече знаеше какво търси: телефонна кабина.
В момента, в който човекът срещу него започна да докладва, сър Джон Блустоун разбра, че има предимство пред конкурентите си.
Беше се изтегнал в широкото кожено канапе на кабинета си, истински принц. Принцът на търговията — така мислеше за себе си. Не изцяло, разбира се. Защото освен търговията имаше и свой таен живот, който го топлеше във всеки час на деня и нощта. Така е, когато човек работи за своята кауза. Той беше потомствен английски аристократ, живял в Индия и редица страни от Югоизточна Азия. Беше се нагледал на арогантността на белите хора, превърнали в руини няколко наистина райски кътчета на света. Грубостта и високомерието на собствената му раса го изпълваше с отвращение и дълбоко безпокойство. Постепенно започна да дава воля на чувствата си и това не остана незабелязано. Свързаха се с него, провериха го обстойно, а след това го вербуваха. После го изпратиха в Хонконг и му помогнаха да направи впечатляваща кариера. В качеството си на президент на „Файв стар пасифик“ сър Джон Блустоун стана един от петимата най-могъщи тайпани на Кралската колония.
Интересно, въздъхна в себе си Блустоун, докато наблюдаваше говорещия китаец. Кабинетът представляваше огледално копие на душата му. Цветовете на мебелировката и стените варираха във всички нюанси на черното и червеното. Таванът беше покрит с черен лак, тапетите също бяха черни, матирани така, че да подчертават малките, яркочервени хризантеми, с които бяха изпъстрени.
Коженият диван, върху който седеше, беше червен, а креслата около него — черни. Подът беше покрит с дебел килим в черен цвят, обсипан с червени точици. Зад масивното бюро и тежкия стол от черна кожа се издигаха махагонови лавици за книги. До противоположната стена беше опрян яркочервен китайски скрин, върху който стоеше единственият предмет с друг цвят: една безценна ваза от епохата Куинг, която беше толкова крехка и ефирна, че сякаш нямаше никакъв цвят, или по-скоро съдържаше цялата палитра на природата в себе си.
Общото впечатление беше респектиращо. Точно такова, каквото го искаше Блустоун. Всеки, пристъпил прага на това помещение, изпитваше чувство на респект. Включително губернаторът и няколко членове на британския парламент.
Питър Енг беше към края на доклада си. Пиленцата винаги се връщат към корените си, рече си Блустоун. Този човек беше част от мрежата му повече от пет години, от онзи миг, в който агентите на английския тайпан донесоха интересната новина, че Енг разполага със секретно копие от счетоводните книги на „Сойър & синове“, а на свое име притежава точно 23 000 акции от компанията. Досега Блустоун почти не беше го използвал, от време на време му искаше по някоя дребна услуга. Досега.
— В крайна сметка Андрю Сойър стана собственик на около 30 000 акции от „Пак Ханмин“ — казваше Енг. — Утре има намерението да закупи още сто хиляди. Според него цената е изключително изгодна и сега е моментът да се купува.
Ето това вече е нещо, каза си Блустоун. Макар да накарах Т. И. Чун да купува за моя сметка, точно тези сто хиляди акции ще бъдат достатъчни за приключването на операцията. Получа ли и тях, компанията ще бъде моя. Нямам достатъчно капитал, за да ги купя сам. А ако нещата опрат до наддаване с Андрю Сойър, което е много вероятно, тези сто хиляди акции ще ми струват цяло състояние. След тях вече няма да има големи количества за продажба.
Значи е време да вляза в контакт с новите си партньори, рече си той. Банките, с които работеше, следяха с интерес изкупуването на краткосрочните му заеми. Всяка една от тях щеше да предаде посланието му до скритите покровители. След като имат пари за подобни операции, те положително ще отпуснат и капиталите, необходими за контролния пакет на „Пак Ханмин“. Сторят ли това, проектът „Кам Сан“ ще падне като зряла круша в ръцете им.
Освободи Енг и вдигна слушалката. Отвори тефтерчето си и потърси номера на президента на „Банкова корпорация Хонконг Азия“. Късният час нямаше значение. Трябваше да пусне посланието си веднага. За да победи „Сойър & синове“, той трябваше да си осигури допълнителни капитали още преди утрешното отваряне на борсата.
Изчака тихите, но отчетливи сигнали в слушалката. После, познал мъжкия глас насреща, започна да говори.
Дейвид Ох измина цялото разстояние от Ванчай пеша. Гледаше зад гърба си в тъмните стъкла на витрините, сменяше тротоарите и избягваше главните улици. После скочи в един автобус.