Болката в нервния възел на гърдите му престана почти веднага, но той не успя да разбере как е станало това. Дишаше тежко, гърдите му буквално заплашваха да експлодират. Душата му потръпна. Най-сетне проумя, че е бил на прага на смъртта и е оцелял с цената на човешки живот.
— О, Буда! — простена Дейвид Ох и започна да масажира гърдите си в областта на слънчевия сплит.
В същия миг главата му рязко отскочи назад, дръпната от стоманена примка около шията му. Господи, вторият китаец! Как можа да го забрави?! Закашля се, кислородът в дробовете му бързо се изчерпваше.
Паниката го накара да вдигне ръце към металната примка в опит да я разхлаби. Вършеше точно това, което го бяха обучавали да не върши в подобна ситуация. Това беше загуба на време и енергия, примката нямаше да се разхлаби. Бяха го обучавали да не обръща внимание на примката и да концентрира вниманието си върху нападателя. Успее ли да го неутрализира, примката сама ще падне.
Но изпадналото в паника животно знае само едно — нещо му пречи да диша и това нещо трябва да бъде махнато на всяка цена!
Може би тихият и злобен кикот в ухото му го върна към действителността. Дейвид Ох изведнъж се превърна в опитния разузнавач, когото всички в Агенцията уважаваха. В ноздрите го удари миризма на чесън и евтино вино, вътрешностите му се преобърнаха от отвращение. Проблемът му беше сериозен, тъй като все още не беше успял да се освободи от тежката нервна парализа. Краката му едва се влачеха, сякаш пълни с олово.
Изпъшка и отдръпна ръце от пламналата си шия. Направи опит да забрави за липсата на кислород в пламтящите си дробове. Започна да се задушава от въглеродния двуокис на собственото си тяло. Ушите му писнаха — отчаян плач на кръвта. Очите му бавно започнаха да се изцъклят.
Спаси го спирането на вагона. Стана толкова рязко и неочаквано, че нападателят му неволно разхлаби примката. Това продължи само частица от секундата, но времето беше напълно достатъчно за Дейвид Ох. Ръцете му се стрелнаха назад и сграбчиха дрехата на нападателя. Събра всичките си сили и рязко дръпна надолу. Примката се стегна толкова рязко, че от гърлото му излетяха дрезгави хрипове. Но китаецът вече беше изгубил равновесие.
Тътенът от падането му долетя смътно до ушите на Дейвид Ох. Наложи му се на два пъти да си напомни, че това е именно тътен на падащо тяло. Бавно се отпусна на колене, устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Китаецът успя да хване края на примката и отново започна да я стяга. Сега вече бяха лице в лице.
Дейвид Ох почти нямаше сили да се съпротивлява. Отново го обля вонята на чесън и вино, погнусата му се смеси с първите пристъпи на припадъка. Престана да отчита посоките, вече не знаеше кое е горе и кое долу. Имаше чувството, че е лишен от тегло и отново увисва между небето и земята. Само че този път беше много по-близо до небето…
Знаеше, че е на косъм от припадъка. Знаеше, че след припадъка го чака смъртта. Но решимостта му да се бори не намаля.
Вдигна огромен като лопата юмрук и го стовари в лицето на китаеца. После отново и отново… Кожата се разкъса, от раните бликна кръв. Китаецът заслепено примижа, но ръцете му все така здраво стискаха примката. Сега волята му се концентрира в късото стоманено въже, единствената му мисъл беше да дърпа колкото може по-силно… В сърцето му властваше жаждата за убийство, оцеляването беше отстъпило на втори план.
Дейвид Ох продължаваше да удря. Изгуби чувство за време и пространство, вкопчил се е всички сили в мъждукащата искрица живот. Зад нея заплашително зееше бездънна пропаст… Изви палци нагоре, събра последните остатъци от силите си и ги заби в очните кухини на китаеца. Онзи обаче само изпъшка. Всеки друг на негово място би започнал да вие от болка и да моли за милост… но този тип беше истински професионалист. Знаеше какво трябва да направи и нищо не можеше да го спре.
Дейвид Ох се наведе напред, мускулите на ръцете и раменете му набъбнаха. Вложи цялата си сила във върховете на палците и рязко натисна надолу. Очните ябълки на китаеца изскочиха, от дупките бликна алена кръв. Дейвид Ох нададе ужасяващ вик, но ноктите му продължиха да дълбаят навътре, разкъсвайки костици и сухожилия. Кръвта се превърна в пълноводна река.
После дойде смъртта. Тялото на китаеца се сгърчи и застина. Но мускулите му продължаваха да изпълняват последната команда на мозъка. Побелели от усилието, юмруците му стискаха краищата на примката с ужасяваща сила. Дори мъртъв, този човек отказваше да се признае за победен. Убиваше Дейвид Ох като някакъв безплътен дух, като кръвожаден вампир, надигнал се от гроба…