Вагонът на зъбчатата железница бавно се насочваше към платформата под върха. Още преди да спре, Джейк разбра, че нещо не е наред.
За миг успя да зърне неясните очертания на сгърчени човешки фигури, съзнанието му моментално обработи размазаните, сякаш черни петна по стъклата. Това беше кръв.
— Господи Исусе! — прошепна той и хукна към композицията, която се приближаваше като някакво митично чудовище с огнени очи, успяло да се изтръгне от мрачните дълбини на мъглата под себе си. Вътрешността беше осветена, стъклата — запотени.
Джейк тичаше редом с композицията и удряше с юмрук по ламарината.
— Отворете вратите! — викаше на кантонско наречие той. — Отворете ги, в името на Буда!
Блис тичаше на крачка зад него.
Най-накрая вагонът намали скоростта си и спря. Вратите със съскане се отвориха. Джейк и Блис се втурнаха вътре. Лъхна ги сладникавата воня на кръв и смърт, космите на врата му моментално настръхнаха.
Хукна към предната част на вагона, несъзнателно прескачайки трупа на млад китаец. Върхът на обувката му потъна в лицето на втория китаец, пръстите му се впиха в краищата на примката.
— Дейвид! — простена той, отлепяйки вкочанените пръсти на мъртвеца от въжето. — О, Дейвид!
Блис издърпа жицата от ръцете на китаеца и започна да разхлабва примката около шията на Дейвид Ох. От устата му се откъсна глухо стенание, алена кръв бликна от дълбокия процеп в кожата му. Вратът му беше ужасно подут.
Джейк го прегърна през кръста. По-младият мъж правеше отчаяни опити да напълни дробовете си с въздух, но гърлото му сякаш се беше залепило от ужасния натиск и не пропускаше нищо. Джейк разбра, че трябва да действа бързо и решително. Натисна острия връх на стоманеното въже в гърлото на Дейвид Ох, грабна някаква тресчица и бързо разшири появилата се дупка. Не обръщаше внимание на кръвта, която заливаше пръстите му.
— Спокойно, спокойно — промърмори той. — Сега вече всичко ще бъде наред. — Кръвта от гърлото на приятеля му започна да излиза на малки мехурчета. Сигурен знак, че въздухът е намерил път към дробовете му. Тялото му се тресеше, косата му беше залепнала за темето, сплъстена от пот и кръв. Започна да се дави, от очите му рукнаха сълзи.
Джейк вдигна глава. Блис разбра погледа му и тръгна да търси помощ. След минута отново се появи. Беше успяла да повика линейка.
— Дейвид — прошепна Джейк и направи опит да вдигне приятеля си. Но той изкрещя толкова пронизително, че Джейк побърза да го пусне на пода.
Очите на Дейвид Ох бяха замъглени, черните зеници придобиха странен воднист оттенък. Джейк опря чело в главата му и го прегърна като дете.
Дейвид Ох се закашля, очите му започнаха да се избистрят.
— Слушай… — дрезгаво прошепна той. Гласът му изтъня и заглъхна, клепачите му потрепнаха. Направи върховно усилие да ги задържи отворени, очите му се спряха върху лицето на Джейк: — Слушай… Беридиън, Донован, Ундерман… Един от тях знае… Той ме подреди така, също и Столингс… — зениците му се разшириха от болка, беше му трудно да говори. В устата си имаше вкус на метал и кръв, гърлото му отново се стягаше. — Липсваше ми, Джейк… Нямаше с кого да разменя дори дума… Замина, без да ми кажеш нищо… Мислех, че ми имаш малко повече доверие…
— Не беше въпрос на доверие, Дейвид. Беше нещо лично, което трябваше да свърша сам.
— Като това, което… Което ти се случи при реката Сумчун…
Замълча, дишането му стана накъсано. От ъгълчето на устата му се плъзна тънка струйка кръв, в очите му се появиха сълзи.
— Чувствам се зле… Джейк, съжалявам за всичко, което ти се е случило там… По-добре да не беше се случвало… Ти си мой приятел… Мой приятел… — Мускулите му започнаха да се сковават в хватката на смъртта. Разранените му ръце се вкопчиха в Джейк, очите му широко се отвориха и в тях се прокрадна ледената покривка на неизбежното.
— О, Буда!
— „Хуо иян“… Помни „хуо иян“, Джейк!…
В смъртта няма болка. Това беше единственото нещо, което мина през главата на Джейк.
Стиснал безжизненото тяло в прегръдката си, той се замисли. Вече седем години беше духовен наставник на Дейвид. Грижеше за последната фаза на обучението му, закриляше го срещу политическите интриги по върховете на Агенцията. И двамата усещаха своята близост, но нито веднъж не бяха говорили за нея. Сега вече беше късно.
Мисълта, че този човек умря, без да усети силата на приятелството, беше ужасна. Странно, но същото стана и с Мариана…
О, Дейвид! И ти ми липсваше, приятелю! Ти ми беше като брат. Нараних те, защото ми беше прекалено близък. Също като Мариана. Прав си, това се дължи на реката Сумчун… Там започнах да умирам. После умря Мариана, момчетата от екипа, сега и ти… Умирах заедно с вас и сега вече съм повече мъртъв, отколкото жив.