После всички излязоха навън. Сойър накара семейство Ху да се подреди на стъпалата пред храма и се приготви да ги снима. Именно в този момент зърна Питър Енг, който забързано крачеше по отсрещния тротоар.
Сойър смаяно отпусна апарата. Беше изпратил Енг в Колуун, оттатък пристанището, където имаше важна работа. Какво прави тук, на улица „Ладър“? Защо се е разбързал толкова към Холивуд роуд?
Цяла сутрин и голяма част от следобеда Джейк и Блис търсеха местонахождението на Достопочтения Чен. В случая Джейк действаше сам, тъй като по очевидни причини вече не можеше да разчита на техническата помощ на Агенцията. А съперничеството между триадите беше толкова ожесточено, че едва ли и Агенцията беше в състояние да го прекрати.
Може би затова откритието направи Блис, а не той. В продължение на доста време се отбиваше в различни телефонни кабини, провеждаше кратък разговор и след това продължаваха. Джейк не я попита на кого звъни и каква информация получава.
В четири и петнадесет тя излезе от поредната телефонна кабина и кратко обяви:
— Намира се в Макао.
— В Макао ли? — учуди се Джейк. — Но Грийн Панг няма влияние там…
— Вероятно вече го има. Два пъти седмично отсяда в хотел „Партита“, говори се, че е купил част от акциите му…
Четиридесет и пет минути с кораба на подводни криле. До Макао се стига по три начина, зависи от това колко бързаш. Когато Джейк и Блис бяха деца, имаше само ферибот, който покриваше разстоянието за около три часа. По-късно въведоха бързоходните хидролайнери, които съкратиха времето на час и четвърт. Най-бързи бяха съвременните кораби на подводни криле с турбодвигатели, изминаващи разстоянието за по-малко от час, дори при бурно море.
Пристегнали коланите на креслата от самолетен тип, Джейк и Блис наблюдаваха бързо отдалечаващото се устие на Пърл ривър и малката точка суша на хоризонта, която представляваше суверенна португалска територия.
В очите на Джейк Макао винаги е бил пример за краен упадък. Според него, ако Антъни Бърджес беше поставил известната си пиеса „Портокал-часовник“ не в Англия, а в Маями бийч, пример за мрачното бъдеще на човечеството несъмнено би бил именно Макао…
Пристанището и кварталите около него лъхаха на разруха. Такситата бяха стари и раздрънкани, някогашните луксозни хотели бяха мръсни и пълни с мухи, човек оставаше с чувството, че не са почиствани от тридесетте години насам. Дори палмите бяха прашни и оклюмали.
Противно на рекламите в разноцветните дипляни, тук нямаше почти никакви туристически забележителности. Единствено казината привличаха тълпите от пристрастени към хазарта китайци. В Хонконг беше забранен всякакъв вид хазарт, с изключение на залаганията на коне в Хапи Вали. Докато в Макао беше точно обратното.
Игралните зали бяха задръстени денонощно, въздухът тежеше от цигарен дим и миризма на потни тела. Хиляди китайци бързаха да заложат пари на традиционните азиатски игри фан-тан, сик-по и пай-као, немалко бяха мераклиите да си опитат късмета и в западните хазартни игри като рулетка, Блек Джек и барбут.
Хотел „Партита“ беше кръгла постройка с розова фасада, издигаща се току до пътя за Синтра. На места боята беше толкова избледняла, че беше придобила цвета на мръсно бельо. Сградата е била построена през 1920 година, но Джейк се съмняваше, че и тогава е притежавала някакъв чар. А сега приличаше на тлъст китайски задник и нищо повече…
Откриха Достопочтения Чен да играе сик-по, което в буквален превод означаваше „скъпоценни зарове“. Играеше се с три зара, затворени в стъклена кутийка с непрозрачен капак. Лицето му беше зачервено, кръглите като копчета очи не се отделяха от капачето.
Джейк се облегна на стената и зачака. Времето му беше малко, но за нищо на света не би прекъснал играта на Достопочтения Чен. И без това разговорът бе труден и нямаше никакъв смисъл от допълнителни усложнения.
След известно време направи знак на Блис и я поведе към ресторанта на горния етаж. Поръчаха си безвкусна португалска храна и отправиха погледи към прекрасната панорама зад прозореца. Слънцето залязваше, огнените му ръце палеха пожари над синия океан и златните плажове. На брега нямаше летовници, ресторантът също беше празен. Всичко живо беше в игралните зали.
Четиридесет минути по-късно отново бяха в казиното. Достопочтения Чен не беше мръднал от мястото си и час по час бършеше потното си чело с копринена кърпичка. Как ли се чувства човек, когато играе комар сам със себе си, запита се Джейк, спомнил си, че мафиотският главатар е закупил част от акциите на хотела.