— Ще ви кажа защо, господин Мейрък. Защото искам всички складове и заведения за Грийн Панг. Те ни се падат по наследство. Мой дълг е да ги върна в ръцете на хората си.
— Ако говорим за наследство, тогава „хака“ — коренните жители на Хонконг, имат най-големи права върху заведенията — възрази Джейк. — Но по отношение на дълга сте абсолютно прав. Ще ви попитам нещо, Достопочтени Чен… Колко пари събрахте от обектите след началото на войната с 14К?
— Нито цент — безстрастно обяви Достопочтения Чен.
Джейк се изправи и насочи поглед към Южнокитайско море, простиращо се току зад прозореца.
— Ще ви кажа какво бих сторил, ако бях съветник на 489 по време на такава ожесточена война — тихо промълви той. — Бих препоръчал да се осъществи контакт с главния Хака и да му се предложи това, което неговите съплеменници отдавна мечтаят — да напуснат джонките, в които живеят от десетилетия, и да се върнат на земите, които им принадлежат. Ще им предам управлението на всички спорни заведения, а срещу това ще им поискам такса — да речем петдесет процента от чистите приходи. И тези пари ще разделя поравно между Грийн Панг и 14К…
— Така моят 489 ще получава парите си всеки месец като по часовник, без да изпраща хора да ги събират, без да се водят кръвопролитни войни. Но най-важното е, че ще накара главния Хака да му бъде вечно задължен, тъй като проблемите сред младото поколение кореняци вече вземат епидемични мащаби и никой не може да ги ограничи. С един замах ще решим тези проблеми, ще бъдат доволни не само младите, но и техните родители. Ще получат нов бизнес на твърда земя, ще бъдат по-близо до духовете на дедите си, ще бъдат щастливци спокойни…
— Да не говорим за огромния авторитет, който моят 489 ще получи след подобна коренна реорганизация!
Достопочтения Чен дълго мълча. После от гърдите му се откърти дълбока въздишка, главата му се повдигна:
— Преценката ми за вас е били погрешна, господин Мейрък. Вие сте дявол, но не „чуждестранният дявол“, за когото ви вземах. Буда ми е свидетел, че сте по-лукав и от най-лукавия китаец! — на лицето му изведнъж се появи широка, почти момчешка усмивка: — Признавам, че във вас открих своето най-силно оръжие!
Ничиреншу лежеше в нежната прегръдка на Пърл. Вслушваше се в равното й дишане, поемаше в гърдите си невероятната смесица на дъха й, съдържаща в себе си едва доловим аромат на алкохол, парфюм и женственост. През широко отворените прозорци долиташе сънливото жужене на нощни насекоми. Тялото й се размърда, лъч светлина попадна върху нежните й ръце. Вероятно сънуваше нещо прекрасно…
Звуците и миризмите наоколо му бяха до болка познати — като боите, които художникът изстисква върху палитрата си. Нормално те му помагаха бързо да потъне в дълбок и непробуден сън, който често траеше по десет часа и повече. И след който се събуждаше бодър и свеж, изпълнен с нови сили…
Но тази нощ сънят бягаше от очите му, свиваше се в далечината, по-недосегаем дори от бреговете на Япония. Защото не мислеше за Пърл, а за Камисака.
Нещо необичайно ставаше в душата му. Камисака го откри сред ивиците лунна светлина, които най-сетне намериха пътя си сред тежките дъждовни облаци и огряха преплетените голи тела в леглото.
Пърл продължаваше да излъчва омайното си присъствие, но Ничиреншу вече не беше в състояние да потъне в светлия й свят. Направи многобройни опити да го стори, но нещо вътре в него оставаше мъртво и неподвижно, като ръждясала котва на океанското дъно. Сякаш по време на кратката дрямка в душата му се беше появила странна решетка. А заедно със събуждането си откри, че е безвъзвратно променен.
Легнал в удобното легло, той гледаше блестящите лунни лъчи и бавно осъзнаваше, че решетката в душата му е изградена от Камисака.
Чувството, че няма нищо общо с този дом беше като физическо доказателство за нейното присъствие. Зовеше го не само втората родина, привличаше го и любовта на тази жена. За пръв път в живота си разбра, че силата на „ками“ е най-великото нещо на света.
Това разкритие го разтърси из основи. Фактът, че собствените му чувства към друго човешко същество се оказват по-силни от цялата му дългогодишна подготовка, направо го парализираше.
Странно. Имаше усещането, че лежи в съвършено направена люлка, под клоните на великолепни борове, пропускащи точно толкова слънчева светлина, колкото е необходима за затопляне на тялото му. Висеше там и леко се люлееше…