Даниела го гледаше с мълчаливо изумление. Сякаш изобщо не му пука какво е отношението й към грубото изнасилване. Лошо, много лошо…
Преди да си легнат, той по навик вдигна шишето водка и си сипа три пръста в широка водна чаша. Даниела чакаше в мрака, по тялото й плъзнаха издайнически струйки пот. Настръхваше от близостта на тялото му, имаше чувството, че лежи до мечка или дива котка, която всеки момент може да я размаже с тежката си лапа.
Най-накрая не се сдържа и тихо го повика:
— Юри?
Не получи отговор. Това й даде кураж.
— Юри?
Обърна се да го погледне. В здрача на стаята можеше да долови единствено профила му. Приличаше на самия Дявол.
Протегна ръка, затаи дъх и го побутна в ребрата. После сви пръсти в юмрук и го стовари върху гърдите му, замахна с другата ръка и му нанесе силен плесник.
Надигна се, прехвърли се през неподвижното му тяло и направи опит да го издърпа от леглото. Нямаше време за експерименти, трябваше да действа бързо и решително.
Пъшкайки от усилие, тя го подхвана подмишниците и започна да го влачи през стаята. Килимът създаде известни трудности, тъй като дългите му крака го закачиха и започнаха да го влачат по излъскания паркет. Наложи се да пусне тялото му на пода и да издърпа килима по-настрана.
Бавно прекосиха тъмния хол. В ушите й звънтяха оглушителните удари на стенния часовник. Дишаше тежко и напрегнато, от усилията отново й се пригади.
Най-накрая успя да го довлече до кухнята. Отвори вратичката на печката и духна контролното пламъче на газта. После обърна тялото на Лантин по корем, вдигна главата му и я натика в отвора. Завъртя кранчето докрай и побърза да излети навън, тъй като газта вече я задавяше.
Бяха й необходими петнадесет минути да се облече, да отвори папката със секретните му документи и да отстрани всички доказателства за своето присъствие, включително пръстовите си отпечатъци в жилището. Когато свърши, концентрацията на газ в апартамента беше толкова висока, че Даниела беше на прага на халюцинациите.
Колко войни беше водил? Войната срещу Чан, войната срещу капиталистите, войната срещу презрените „гуай-лох“… Но най-много жертви взе войната, която беше водил сам със себе си.
Потънал в спомени за миналото, Зи-лин приличаше на алпинист, който най-сетне се е добрал до заветния връх и бърза да си поеме дъх сред гъстата мъгла.
Отдаден изцяло на идеята за „юн-хюн“, животът му беше загадка за всички. Всеки ден от този живот преминаваше под знака на битката за опазване на тайната, макар че, гледано отстрани, той не се отклоняваше дори на сантиметър от целите и задачите на управляващата върхушка. Но въпреки огромните усилия днешен Китай приличаше на политическо тресавище, разкъсван от нерешителните действия на управниците. Най-големият им недостатък беше неспособността да изградят дългосрочен план за развитието на страната и стриктно да се придържат към него.
Това може би се дължи не толкова на некадърност, колкото на нежелание, въздъхна в себе си Зи-лин. След опустошителните петилетки на Мао никой от управниците не смееше да се върне към подобен начин на мислене, независимо от изискванията на социално-икономическото развитие.
Ние сме един прост народ, помисли с тъга той. Прекалено многоброен, с безкрайно лошо образование и още по-лоши навици. Комунистическата власт не може да осигури икономическата ни независимост, а вечният страх от „западната зараза“ ни отпраща на светлинни години от света на модерния бизнес.
Зи-лин отново си спомни за отличните делови качества на милионите му сънародници, пръснати по света, за тяхното невероятно упорство и изобретателност. Те бяха постигнали мечтания просперитет, но на изключително висока цена. Най-ярък пример за това бяха китайците, родени във Филипините. Те бяха лишени от гражданство, въпреки че живееха в тази страна от поколения наред. През 60-те години хиляди от тях намериха смъртта си при етническите вълнения в Малайзия и Индонезия. Главна причина за изтребването им беше доминиращата роля в икономиката на тези страни.
Десет години по-късно социалистическият режим в Ханой натика местните китайци в малки лодки и ги прогони сред вълните на Южнокитайско море. Причината? Във Виетнам нямало място за такива закоравели капиталисти. Днес двамата най-големи богаташи на Джакарта са китайци, родени на континента. Но опасявайки се от прояви на расизъм, те благоразумно бяха променили имената си и се казваха Сьодоно Салим и Сурия Воновидожо…
Китайската общност в Индонезия вече не е обект на преследване и убийства, но продължава да плаща за своя просперитет. Правителството в Джакарта публикува декрет, според който бумипутрите — кореняците малайци, изповядващи исляма, имат приоритет при всички видове бизнес и разкриване на нови работни места. А на чуждестранните бизнесмени се препоръчва да назначават повече бумипутри в своите предприятия.