Маргарита Венцеславова
Владетелят на черния цвят
На документите му пишеше Джим Уилямс, но в колежа му казваха Катъра. Майка му беше еврейка, а баща му негър, но не от онези негри, от които са замесени абсолютните световни шампиони по бокс, а малък и свит като черна ръкописна запетайка: навярно коренът му произлизаше някъде от Южна Африка, където географията е изтърсила най-ситните от своите негърски запаси. Катъра също беше дребен. Сякаш за да утежни още повече положението си в очите на местните расисти, той понякога подмяташе:
— Казват, че в рода ми имало и нещо китайско…
Родословното му дърво го беше направило малко островче в океана на расовата ненавист и белите вълни на този океан го заливаха с безпричинната си злоба, а всеки от опит знае, че най-силна е именно безпричинната злоба. Ти няма на какво да се опре и затова винаги е готова да отиде докрай.
В Кърбитаун никой не даваше квартира на Катъра, но и той много-много не се престараваше да търси. Още първата седмица след пристигането си се яви пред шефа на колежа, старателно попригладил ужасния си външен вид, и каза, че срещу жилище и храна е готов да стане помощник в моргата на анатомичния институт. Изпробваха го с удоволствие на тази считана за унизителна и затова вечно вакантна длъжност, но Катъра не се изложи. Катъра разбираше от трупове, неговите проблеми идваха не от труповете, а от живите хора. Войнстващите расисти се поуспокоиха, тъй като расизмът се храни главно с униженията на „низшите раси“ и, както всеки звяр, щом добре се насити, става по-мързелив и по-толерантен; на такава утайка като Катъра така се пада — да общува с мъртвите и като гледа смъртта в очите, да си превива нечистия гръбнак, при това на такава смешно ниска цена.
Само Сям Рестън и Бил Кук, двама яки млади мъже с дълго като бял шарф родословие, което стигаше до кораба „Мейфлауер“, продължаваха да го преследват не от нещо кой знае какво, а ей така — за поддържане на формата. Готовноста на Катъра към унижение обаче беше направо умопомрачителна. Той ставаше с радост за смях, когато Големия Сям, без дори да го удостои със слово, навеждаше очи към обувките си и с този знак му предоставяше да ги лъсне. Катъра се спускаше като мълния, носеше си постоянно кадифенце и боя в малки тубички, готов дори и насън да го побутнат, да скочи и да служи, да служи, да служи на белия джентълмен.
На Бил Кук той беше доброволен личен слуга. Носеше му екипа за ръгби, пренасяше записки до приятелката му Джоан, която беше наскоро обявена за „мис Кърбитаун“ и Бил се гордееше с това повече, отколкото ако беше „мис Вселена“. Бил държеше за здравите пропорции на районния мащаб, които са винаги по-малки, но винаги по-осезаеми от общопланетните.
Извън готовността си да служи, Катъра притежаваше доста свободно време. В стаичката му, разположена близо до залата за аутопсия, никой не го смущаваше. Тя приличаше на гардероб и той я използваше и във височина, чак до тавана, беше събрал прибори, измежду които човек без затруднение би открил само микроскопа, останалите бяха чудновати, някои от тях построени от части на различни уреди, както и самият им притежател беше съставен от различни раси. Влезеше ли в своята квартира — лаборатория-гардероб, Катъра се променяше. Фалшивата угодническа усмивка изчезваше нанякъде си, лицето му ставаше сериозно и съсредоточено, едва сега можеше да се забележи, че челото му е високо и открито и че изпод него ви гледа поглед с острие на лазерен лъч. Доброволният лъскач на обувки четеше тук научни книги на пет езика, без дори да забелязва кога сменя един език с друг. Най-интересно обаче беше преобразяването на ръцете му. От устройство за верноподаничество те се превръщаха в най-фина научноизследователска сила. Изящни, сигурни, нетрепкащи, без нито едно излишно движение, сякаш принадлежаха на някой гений на фехтовалното изкуство. В своето малко царство Катъра правеше научни опити, за които никой нищо не подозираше, смесваше реактиви с наименования, дълги като арабски титли, а понякога облъчваше приготвените от него образци с някакви тайнствени лъчи и те насищаха полумрака с лека фосфоресценция и дъх на борова гора.
На третата година нещо като задоволство, но много мрачно задоволство започна да се появява по слабото и измъчено от аскетичния живот лице на евреина-негър. По-късно, точно след един неделен празник, неделята след пролетната ваканция, Катъра дори започна да забравя задълженията си на доброволен слуга. Той се затваряше по цели дни в стаичката си и там крещеше и виеше като ненормален. Отново и отново се навеждаше над микроскопа и гледаше един препарат, който за всеки непосветен би могъл да бъде извор само на скука и нищо повече. Но Катъра му говореше, милваше окуляра на микроскопа, като че ли там увеличеният образ на иначе невидимите клетъчни телца можеше да бъде докоснат и с ръка. След това записваше на листа пред себе си: