— Няма да е необходимо, Джанрил. — Ал Сорна метна пръстена на Рева. — Твой е, заслужила си го.
2.
Френтис
Мъжът с бръснатата глава изплю кръв на пясъка, изхъхри за последно и умря с тих стон. Френтис хвърли меча си до трупа и зачака, неподвижен и мълчалив, само тежкото му дишане нарушаваше тишината. Тази битка беше по-трудна от обичайното — четирима врагове вместо трима или двама. Роби притичаха от тъмните ниши в стената на ямата да почистят, извлякоха труповете и прибраха меча му. Гледаха да стоят на разстояние от Френтис. Понякога убийственият гняв, подклаждан грижливо от надзирателя, не стихваше веднага.
— Забележително — каза някой отгоре. Днес зрителите бяха трима — надзирателят, господарят и някаква жена, която Френтис не беше виждал досега. — Не е за вярване, че е станал още по-добър, Вастир — продължи господарят. — Поздравления.
— Водя се единствено от желанието си да ви служа, съветнико — каза надзирателят с точната доза раболепие. Беше усърден по природа и никога не преиграваше.
— Е? — обърна се господарят към жената до себе си. — Достоен ли е за одобрението на нашия Съюзник?
— Не говоря от името на Съюзника — каза жената. В нейния тон, забеляза Френтис, нямаше и помен от ласкателство, нито от уважение дори. — Дали е достоен за моето одобрение обаче…
Обвързан, Френтис не би могъл да даде израз на изненадата си, нито на друга емоция без изричното разрешение на надзирателя, но все пак трепна невярващо, когато жената скочи в ямата. Стените бяха високи десет стъпки, но тя се приземи с отработена лекота. Облечена беше с официалните одежди на воларианска аристократка, тъмната ѝ коса бе прибрана назад, лицето ѝ притежаваше котешка красота, а очите ѝ грееха заинтригувано, докато измерваше с поглед голото му тяло.
— По-хубав е, отколкото очаквах — измърмори тя. Вдигна глава да погледне надзирателя и повиши глас: — Защо няма белези по лицето?
— Никой никога не е успял да му остави белези, почитаема милейди — извика в отговор Вастир. — Неколцина почти успяха, броят се на пръсти за всичките тези години, но когато дойде при нас, той вече притежаваше завидни умения.
— Притежавал си завидни умения, красавецо? — обърна се жената към Френтис, после се намръщи, подразнена от мълчанието му. — Нека говори — извика тя на надзирателя.
Вастир надникна към Френтис през ръба на ямата и той усети как връзката се разхлабва едва доловимо.
— Е? — подкани го жената.
— Аз съм брат от Шестия орден — каза той.
Жената вдигна вежда, заинтригувана или раздразнена от липсата на почтително обръщение.
— Дано ми простите, почитаема милейди — викна Вастир. — Колкото и наказания да налагаме, той отказва да говори учтиво, а изрично ни предупредиха, че не бива да умира другояче освен в ямата.
Жената махна нетърпеливо с ръка и каза рязко:
— Мечове!
Кратък смут при ръба на ямата — тих спор между господаря и надзирателя, от който Френтис различи думите: „просто го направи, Вастир!“. Още едно кратко забавяне, после в ямата паднаха два къси меча, на пясъка между Френтис и жената.
— Добре — каза делово тя и изхлузи робата от раменете си. Вече беше гола като него. Тялото ѝ беше стройно и атлетично, с ясно очертаните мускули на човек, който тренира усилено от години, и безспорно беше много красиво. Но не извивката на ханша ѝ, нито добре оформените гърди привлякоха вниманието на Френтис, а специфичният рисунък на белезите, които покриваха торса ѝ от шията до слабините, рисунък, който той познаваше отлично и интимно. Бяха огледален образ на собствените му белези, матрицата от увредена тъкан, която Едноокия му беше дарил в подземията под западния квартал, преди братята да го открият.
— Хубави са, нали? — попита жената, видяла какво е привлякло вниманието му. Пристъпи и плъзна нежно ръка по завъртулките на гърдите му. — Ценни дарове, родени в болка. — Разтвори длан и я опря в гърдите му, длан, от която се излъчи топлина. Жената въздъхна със затворени очи, сви леко пръсти и ги заби в кожата му. — Силно — прошепна тя. — Никога не е достатъчно силно.
Отвори очи и отстъпи назад. Топлината на допира изчезна.
— Да видим на какво са те научили в този твой орден — каза тя, наведе се да вземе мечовете и му метна единия. — Освободи го! — нареди на Вастир. — Напълно.
Френтис усети колебанието на надзирателя. За петте години в ямите го бяха освобождавали напълно само веднъж и резултатите бяха катастрофални.
— Почитаема милейди — подхвана Вастир. — Простете неохотата на човек, чието единствено желание е да служи…