— Кажи ми, защо уби надзирателя, а не господаря?
— Той беше по-близо, а хвърлянето беше трудно. — Обърна се да я погледне. — А и знаех, че ти лесно ще отклониш ножа ми.
Тя кимна, отпусна се на възглавницата си и затвори очи.
— До водата лагерува един мъж. Облечен е като пътник, косата му е прошарена, на едното си ухо носи сребърна халка. Когато луната изгрее напълно, иди и го убий. В дисагите има отрова, зеленото шишенце. Да не останат никакви следи по трупа. Донеси ми всички писма, които откриеш.
Връзката не му пречеше да говори, но той не попита защо трябва да убие онзи човек. Нямаше смисъл да пита.
Също като Правоверните, воларианците предаваха своите мъртви на огъня. Керванджиите увиха прошарения в платно, поляха платното с лампено масло и го подпалиха с факла. Никой не каза нищо, не личеше да скърбят за покойника — явно никой не познаваше издъхналия в съня си мъж, научили бяха единствено името от гражданската му табелка. Казваше се Веркал, име често срещано и най-обикновено. Разпродаваха на търг вещите му, докато Френтис и жената потегляха на път.
— Изпратен е бил да ни следи — каза накрая жената. — В случай, че си се питал. Човек на Арклев, предполагам. Изглежда, съветникът е позагубил от ентусиазма си за нашия велик проект. — Не го казваше заради него, досети се Френтис. Вече бе стигнал до извода, че жената обича да мисли на глас, да разговаря сама със себе си. Още една прилика с инструктор Ренсиал.
След пет дни на път най-после зърнаха Джарвенско море, най-голямото вътрешно езеро на територията на империята, както му бе обяснила жената. Отправиха се към малък пристан в плитък залив, крайната точка на керванджийския маршрут, гъмжащ от пътници и животни. Вътрешното море беше голямо и тъмно под безоблачното небе, високи планини издигаха силуети зад омарата по западния бряг. Превозът струваше по пет квадрата на човек, плюс пет кръга за конете.
— Това е истински обир — каза жената на капитана, докато му отброяваше монетите.
— Може да пробвате с плуване, гражданко — отвърна той с насмешлив поклон.
Тя се засмя кратко.
— Бих накарала моя човек да те убие, но бързаме. — Засмя се отново и двамата с Френтис поведоха конете към палубата.
— Когато за пръв път прекосих това море, превозът струваше един квадрат на човек и един кръг на кон — каза по-късно тя, докато робите се потяха над греблата под бича на надзирател. — Но пък оттогава минаха повече от два века.
Това го накара да смръщи вежди. „Два века? Та тя е най-много на трийсет години.“
Жената се ухили, забелязала учудването му, но не каза нищо повече.
Плаването трая почти целия ден, чак привечер зърнаха брега и град Миртеск. Френтис вярваше, че Унтеш е най-големият град на света, но в сравнение с Миртеск Унтеш приличаше на село. Градът се разливаше в голяма долина, безчет къщи от сив гранит се нижеха във всички посоки, високи кули стърчаха тук-там над сивата маса, а жуженето на хиляди гласове прерасна в рев, когато наближиха пристанището. На кея ги чакаше роб.
— Господарке — поздрави той жената с дълбок поклон.
— Това е Хорвек — каза тя на Френтис. — Грозен е, нали?
Носът на Хорвек явно бе чупен и наместван няколко пъти, по-голямата част от лявото му ухо липсваше, а мускулестите му ръце бяха покрити с белези. Но не това забеляза Френтис, а стойката му — изправените рамене, широкия разкрач. Виждал бе такава стойка много пъти в ямата. Този човек беше куритай, убиец като самия него.
— Пратеникът тук ли е? — попита жената.
— Пристигна преди два дни.
— Наляга ли си парцалите?
— Не са докладвани инциденти в града, господарке.
— Това ще се промени, ако престоят му се проточи.
Хорвек хвана юздите на товарните животни, проби си път през навалицата на кея, а след това ги поведе по неведома плетеница от павирани улици, докато най-сетне не спряха на площад, ограден от прилепени една към друга триетажни къщи. В средата на площада имаше малка грижливо окосена морава, а на моравата се възправяше бронзова статуя на конник. Жената се смъкна от седлото, отиде при статуята и вдигна глава да погледне лицето на конника. Той носеше древна броня, бронзът беше позеленял на много места. Френтис не можеше да чете волариански, но ако се съдеше по подробния надпис, гравиран върху постамента на статуята, този човек бе извършил немалко подвизи.
— По главата пак са срали чайки — отбеляза жената.
— Ще наредя да набият робите, господарке — увери я Хорвек.
Тя се обърна и тръгна към триетажната къща срещу статуята. Вратата се отвори пред нея и робиня на средна възраст се поклони дълбоко. Интериорът беше издържан в изящен мрамор и лъскави орнаменти. Големи картини красяха повечето стени, всичките изобразяваха батални сцени, а на няколко от платната Френтис различи човек, чието лице имаше силна прилика с лицето на бронзовия конник отвън.