Взе малката кутия от палубата и се обърна към жените. И двете вече бяха коленичили. Лирна отвори кутията и им я подаде.
— Не са точно по вкуса ми, но засега ще свършат работа. — Пръстените бяха еднакви, семпли сребърни халки, инкрустирани с малки сини камъчета, най-доброто, което мелденейските бижутери бяха успели да изработят за толкова кратък срок. — Всяка кралица има нужда от свои придворни дами. Но изборът е ваш, а пътят напред е дълъг и осеян с опасности. Затова си помислете добре, преди да отговорите. Ще останете ли до мен?
Мурел взе пръстена веднага, но Орена се поколеба.
— Кралице — каза тя. — Животът ми преди… Не беше благороден. Не искам да опетня името ви със своята репутация.
— Мисля, че такива дреболии вече са останали зад гърба ни, милейди — отвърна Лирна.
Орена примигна да прогони сълзите и взе пръстена.
— Дунса бях по мъж. Сега бих искала да използвам своето име, Вардиан.
— Лейди Орена Ал Вардиан. Станете и заемете мястото си.
Лирна протегна ръка на Мурел, която я хвана и я целуна по пръстите, като не криеше сълзите си.
— Х-хартен, кралице.
— Лейди Мурел Ал Хартен. — Лирна я хвана за раменете и нежно я вдигна на крака, после отметна косата от лицето ѝ и я целуна по челото. — Наистина трябва вече да спреш да ревеш.
Управителят на остров Уенсел ги посрещна на плоския участък издълбана скала, който служеше за пристан. Беше възрастен брат от Първия орден, бялата му някога роба бе потъмняла от дългогодишна употреба, съвсем същата на цвят като дългата му брада, която се полюляваше като разръфано въже от брадичката му.
— Тъмни новини, ваше величество — каза той, след като Лирна му обясни защо е дошла. Не личеше видът на обезобразеното ѝ лице и новината за проблемите на Кралството да го безпокоят повече от задаваща се морска буря.
Представи се под името брат Лиркен, докато я водеше по изсечените в скалата стъпала към Дома на ордена, изсечен на свой ред в скалата преди седемстотин години. Там ги чакаха други братя, които я поздравиха с поклон, но без признаци на особено любопитство. Повечето скоро се върнаха към предишните си занимания, някои четяха свитъци, други продължиха мълчаливата си медитация. Повечето бяха на преклонна възраст като брат Лиркен, забеляза Лирна и се зачуди как успяват да осигурят прехраната си на това сурово място.
— Скалните вирове ни осигуряват раци и миди в изобилие — каза той в отговор на въпроса ѝ. — А при отлив събираме водорасли. Ако се сготвят както трябва, стават изненадващо вкусни. Да ви донеса, ако сте гладна?
— Боя се, че ще трябва да ви откажа, братко. — Обходи с поглед залата, пълна с престарели мъже. — Той тук ли е?
— Атсран Елл-Нестра не живее сред нас, ваше величество. Вече е тук от месеци, а сме го виждали само няколко пъти. Елате, ще ви заведа при него.
Лирна последва престарелия брат до изхода на Дома и оттам до неравна пътека по протежение на тесен скален корниз към един нос, отстоящ на около двеста стъпки.
— Добре ще е да вървите приведена, ваше величество — предупреди я Лиркен. — Понякога вълните заливат корниза.
Илтис пристъпи напред. Лирна бе решила да ограничи ескорта си до него.
— Този маршрут е твърде опасен, ваше величество. Ще ида сам да го доведа.
— Не, милорд. — Лирна стъпи на пътеката. Скалата под краката ѝ беше мокра. — Предпочитам да го направя лично. Изчакай ме тук. Предполагам, че брат Лиркен не би имал нищо против да ви покаже оригиналния пергамент с първите катехизиси.
— Няма проблем — с внезапен ентусиазъм се съгласи Лиркен. — Вие учен ли сте, милорд?
Лицето на Илтис се втвърди като гранита наоколо.
— Бях брат от Четвъртия орден. Вече не съм. Ще изчакам тук завръщането на кралицата.
Лирна преглътна усмивката си при вида на смущението, обзело стареца, и тръгна по пътеката, приведена, както я беше посъветвал. Преполовила бе разстоянието, когато дойде първата вълна, разби се в скалите и вдигна висок фонтан от пръски, после се стовари върху Лирна с цялата си тежест и я повали на четири крака. След като вълната се отдръпна, Лирна стана, мокра до кости, и продължи напред. Още две вълни я заляха, преди да стигне до скалистия нос.
В неравния гранит беше изсечена тясна пътечка, която се изкачваше към пещера, над която се издигаше пушек. Стръмната пътечка беше покрита с мъх и Лирна на няколко пъти се подхлъзва, преди да стигне до пещерата. Гледката към морето беше впечатляваща, океанът се виждаше като на длан, дори дъгата на хоризонта се различаваше там, където в облаците се образуваха пролуки. „Морска сабя“ подскачаше върху вълните като детска играчка. Слънчева светлина проби през облаците и заля малкото плато. Напоследък слънцето не ѝ беше приятел, затова Лирна извади шала, който бе прибрала на пътечката, и покри главата си. Някакъв шум привлече вниманието ѝ към отвора на пещерата и тя различи там неясен силует, очертан на фона на светлината от огъня вътре.