— Никога не съм виждал червена акула да се приближи толкова много до кораб, без да го атакува — каза Щита.
— Ако дойдете с мен, обещавам да ви разкажа една много интересна история, която да обясни поведението на акулата.
Стояха рамо до рамо и гледаха морското чудовище; лицето на Щита беше непроницаемо.
— Белорат каза, че се вините, задето не сте загинали — каза Лирна, когато акулата се гмурна в дълбините. — Че затова сте тук. Чакате смъртта, която ви е била отказана.
— Нищо не ми е било отказано. Бях наказан. Ал Сорна отлично е знаел, че да ме остави жив е много по-лошо, отколкото да ме довърши на арената.
— Познавам Ал Сорна и ви уверявам, че жестокостта не е в нрава му. Просто е пощадил беззащитен човек, нищо повече.
Елл-Нестра се изсмя тихо, почти беззвучно.
— Видях очите му, кралице, чух какво каза. Той видя душата ми и знаеше, че заслужавам смърт.
— Елате с мен и може би ще я намерите. А ако оцелеете, ще накарам корабостроителниците на Южна кула да ви построят кораба на вашите мечти, а трюмът му ще напълня догоре със син камък.
— Не ми трябват синият камък и корабът, задръжте си ги. Но бих ги сменил за нещо друго.
— За какво?
Той се задвижи мълниеносно. Стисна я за раменете, дръпна я към себе си и притисна устни към нейните. Тя извика инстинктивно и усети как езикът му се вмъква през разтворените ѝ устни. Ядоса се и го ухапа. Той я пусна със смях и изплю кървава храчка на камъните. Ако погледите можеха да убиват, Елл-Нестра щеше вече да е мъртъв. Лирна го гледаше бясна, сърцето ѝ блъскаше, ръката ѝ посегна инстинктивно към ножа за хвърляне, но той отдавна не висеше на шията ѝ. Можеше единствено да му се сопне с гъгнив глас:
— А казваш, че Ал Сорна е жесток.
— Не беше жестокост, кралице — отвърна той, като заваляше едва доловимо думите заради кървящия език. — Беше любопитство. Любопитство, което още ме измъчва. — Поклони ѝ се според всички изисквания на етикета. — Позволете да събера оскъдния си багаж и можем да тръгнем без бавене.
3.
Френтис
Иллиан се оказа значително по-добра в стрелбата, отколкото в готвенето. Нямаше достатъчно сила в ръцете си за лъка, затова Давока ѝ даде арбалет и котлетата в лагера скоро се облагодетелстваха от новооткритото ѝ умение, когато девойката започна да се връща от ежедневния лов с цели нанизи горски гълъби, фазани или някой и друг заек. Женската хрътка рядко се отделяше от нея след онази първа нощ около лагерния огън и Иллиан я кръсти Чернозъбка заради обезцветения зъб, който животното показваше всеки път щом си отвореше устата.
— Днес не ми провървя — каза девойката и метна един фазан до огъня. — В тая част на гората дивечът май е на привършване. — Обърна се заповеднически към Арендил. — Оскуби го, ако обичаш, момче.
— Оскуби си го сама, сополанке.
— Селяк!
— Нахалница!
Френтис стана и се отдалечи, за да не им слуша заяждането. Вървеше и оглеждаше лагера. Джанрил Норин показваше на група млади новобранци, повечето момчета на петнайсетина години, основните правила на боя с меч. Давока тренираше с Ермунд, както го правеше ежедневно напоследък, откакто младият рицар бе стъпил на крака. Биеха се с дебели тояги, въртяха се и танцуваха един около друг, а полянката ехтеше от трясъка на сблъскващо се дърво. Френтис знаеше нещичко за лонакските обичаи и предвид съсредоточеното изражение на Давока по време на тренировките започваше да се пита дали лонакската жена не прослушва младия рицар за нов съпруг.
Грейлин седеше с Трийсет и четири и бившият роб внимателно повтаряше всеки израз на езика на Кралството, на който го учеше дебелият брат.
— Името ми е Карвил — каза той със странната напевна мелодика на речта си, но извън това в казаното почти не се долавяше акцент. Дните след като бе спрял да взема дрогата срещу болка бяха трудни за него, трепереше и се потеше в заслона си, а понякога стисваше парче дърво между зъбите си, за да спре напиращите писъци. Нощем рядко спеше повече от час, а Френтис седеше до него и можеше единствено да гледа безпомощно как нещастникът се гърчи в конвулсии и скимти; друг път редеше отчаяни молби на волариански. Френтис се чудеше дали молбите са си негови, или повтаря нещо, което е чул от своите жертви.
— Това име ли си избра? — обърна се Френтис към бившия роб.
— На първо време — отвърна той. — Трудно ми е да избера. Ако искате, може още да ми викате Трийсет и четири.
Френтис продължи нататък и скоро стигна до инструктор Ренсиал и малкия им, но растящ табун. Ренсиал беше спънал конете на малка полянка встрани от главния лагер и прекарваше с тях цялото си време, освен когато спеше или хапваше от храната, която Арендил или Иллиан се сетеха да му донесат, но и техните имена явно бе неспособен да запомни, точно като не помнеше и името на Френтис.