Давока спря колкото да погледне за миг Грейлин, на лицето ѝ се четеше силен страх и също толкова силна погнуса.
— Рова ка ерта малеса — прошепна тя под нос, преди отново да хукне към младежите.
Френтис отиде при Грейлин, чието лице се беше изопнало от искрено съжаление, кожата му бе лепкава и бледа, като на човек, измъчван от силна болка.
— А аз си мислех, че е било плод на въображението ми — каза Френтис. — Онзи нанизан на клон воларианец. Че е било халюцинация. Някакви други изненади, които мога да очаквам от теб, учителю?
Грейлин се подсмихна.
— Всъщност, редно е да се обръщаш към мен с правилната ми титла — аспект.
Френтис изпрати Джанрил и още десетима от най-способните бойци по дирите на ренфаелските ловджии. Точно според инструкциите му отрядът изби кучетата, за да заличи спомена за миризмата им, а един от ловджиите остави жив за разпит. Решителността на мъжа не издържа дълго и само след няколко минути в компанията на Трийсет и четири той вече бе готов да изпее и майчиното си мляко.
— Нашият лорд е убеден, че синът му язди в тази гора — каза той; беше кльощав мъж на средна възраст с обруления вид на професионален следотърсач. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв, там, където Трийсет и четири бе забил тръни от шипка под ноктите му. — Обеща ни десет жълтици, ако го върнем, двайсет, ако го върнем жив. Плати за робите от собствения си джоб, купи ги от воларианския генерал.
— Преследваш хора от собствения си народ за злато? — попита Джанрил малко прекалено спокойно.
— Правя каквото ми кажат — изскимтя мъжът, вдигнал поглед към тях от щръкналия корен, за който го бяха завързали. — Винаги е било така. Не ти трябва да ядосваш васален лорд Дарнел, повярвайте ми.
— Същото важи и за мен — каза Френтис. — Предай му думите ми, когато го видиш.
— Какво, ще го пуснеш? — попита Джанрил, тръгнал след него към Арендил, който помагаше на ранените.
— Ще го оставим вързан, когато вдигнем лагера — отвърна Френтис. — Подозирам, че лорд Дарнел ще го възнагради справедливо за провала му.
— Той е предател и заслужава смърт, братко — настоя Джанрил с необичайно настървение.
— Не се ли нагледа на достатъчно смърт за един ден, сержант?
— Когато става въпрос за боклуци като него, никога няма да е достатъчно.
Френтис спря и погледна Джанрил в очите.
— И помага ли? Убийствата, изтезанията? Помагат ли ти да изтриеш от спомените си образа на нейната смърт?
Очите на Джанрил пламтяха под свъсените вежди.
— Нищо няма да го изтрие. Каквото правя, го правя за нея. Почитам я с кръв.
— Как ѝ беше името? Как се е казвала? Още не съм те чул да го изричаш на глас.
Сержантът го гледаше мълчаливо. Само лека, почти недоловима следа от несигурност се мярна в очите му под пламъка на прекипяваща лудост.
— Остави ловджията където е и подготви хората. Вдигаме лагера — нареди Френтис. — Ако не си в състояние да следваш заповедите ми, тогава си тръгни и убивай колкото ти душа иска, но далече от погледа ми.
Арендил помагаше на Давока да стегнат с превръзка ръката на Греблото. Лонакската жена единствена сред тях разбираше нещо от лечителство.
— Помислих си, че ще успея да го фрасна навреме, а той взе, че ме намушка — каза едрият мъж през стиснати зъби. — Е, все пак му видях сметката де. Не спрях, докато не му пръснах главата като диня.
Давока стегна превръзката и двамата с Френтис се отдалечиха рамо до рамо.
— Десетима ще умрат тази нощ — тихо каза тя. — Останалите ще се оправят, ако им дадем време и почивка.
— Време нямаме — отвърна той. — До час ще сме потеглили.
Тя кимна, после погледна предпазливо към Грейлин, който седеше сам до малък огън, сгушен в наметалото си, сякаш е измръзнал до кости.
— И той ли ще дойде?
— Той е аспект на моята Вяра и водач на тази група. Не можем да го оставим.
Давока вдигна високо вежда.
— Водач?
Френтис се направи, че не я е чул. Вместо това махна на Арендил, който бързо дойде при тях, и го попита:
— Е, колко добре познаваш баща си?
— Двайсет жълтици? — Арендил сви изненадано устни. — А дядо все повтаряше, че васалният лорд е толкова стиснат, че не ще и на кръчмарска курва да плати за услугите.
— За какво си му притрябвал? — попита Френтис.
— Аз съм неговият наследник. Единственото дете на боклучавото му семе. — Момчето видимо се чувстваше смутено, избягваше да го погледне в очите и пристъпваше от крак на крак. — Не го познавам, не съм го виждал никога, но въпреки това открай време имам чувството, че е някъде наблизо, като омразна сянка. Но като го знам какъв е, предполагам, че се е вманиачил, че капризът да ме прибере при себе си е прераснал в нещо друго, което здравият разум не може да обясни. Понякога улавях мама да ме гледа странно, намръщена, и тогава знаех, че гледа мен, но вижда него. — Спря да нервничи и вдигна очи да срещне погледа на Френтис. — Няма да отида при него, брат Френтис. По-скоро бих умрял.