„Отрежи му един пръст и го прати по ловджията на васалния лорд. Провокирай го към още по-необмислени действия.“ Знаеше, че тази мисъл не е негова. Беше нейна. Петното от съжителството им се беше просмукало дълбоко в него, чак до душата му.
— Кълна ти се, че това няма да стане — каза той на Арендил и сложи ръка на рамото му. — Днес се би добре. Иди помогни на нашата малка дама да събере оръжията.
Гордост разведри за миг лицето на младежа, после той хукна да намери Иллиан.
— Вейлин знаеше ли? — попита Френтис, седнал срещу аспекта на Седмия орден.
— Научи едва при кратката си визита на път към Пределите — отвърна аспектът. — С него имахме… интересен разговор. — Лицето на Грейлин още беше мъртвешки бледо, но слаба руменина вече си пробиваше път към закръглените му бузи. Френтис си спомни жената с нейната открадната дарба, колко уморена бе и как кървеше всеки път, когато посегнеше към нея.
— Тази твоя способност. Наранява ли те? — попита той.
— По-скоро ме изцежда. Когато освободиш толкова много сила наведнъж, последствия винаги има. Не случайно поддържам кръглата си форма, братко. Дебелите хора по-лесно понасят въпросните последствия.
— Къде е Домът на вашия орден?
— Седмият орден няма Дом. Поне през последните четиристотин години е така. Ние сме вплетени като паяжина в тъканта на Вярата и Кралството, делата ни винаги са скрити.
— Така както ти беше скрит в нашия орден?
— Да. Това ми се стори най-сигурното прикритие. — Умореното лице на Грейлин се разтегли в сардонична усмивка. — Но както се казва, хитрата сврака — с двата крака.
— Братята, които намерихме преди дни. Предполагам, че аспект Арлин ги е пратил с теб за охрана.
— Да. И те намериха смъртта си, изпълнявайки тази заповед.
— Накъде се беше запътил?
— На север, към прохода. А ако пътят се окажеше блокиран, щях да свърна на запад към Нилсаел и оттам да продължа към Пределите. А вместо това се озовах тук с теб и нашата героична банда бунтовници. Един ден от това ще излезе страхотна история, не мислиш ли? Ако е останал някой, който да я разкаже.
„Духът му е прекършен“ — осъзна Френтис, загледан в умореното му лице и примирението в очите му.
— Тези хора очакват от нас да ги водим — каза той. — Ние сме последната им надежда. Като аспект на Вярата, ти си длъжен да подклаждаш този огън.
— Не мога да им дам друго освен страх. Виждат какъв съм и се боят. Лонакската жена просто е по-откровена от другите. Когато имаш дарба, бързо научаваш що е страх и изолация. Ние не принадлежим на деня, а на сенките. Точно оттам най-добре можем да служим на Вярата. Най-трудният урок, който моят орден е научил.
— Тези времена вече отминаха, аспект. Сега всичко е друго, различно. Воларианците се появиха и с един удар сложиха край на стария ред. Как ще сглобим отново нещата зависи единствено от нас.
— Надяваш се да пресътвориш света ли, братко? Търсиш си благородна мисия, която да отмие спомена за кръвта, която си пролял?
— Кръвта няма да се отмие никога. Но това не означава, че не мога да продължа напред.
— Тогава какво правим тук? Защо продължаваме да водим тази безнадеждна война? Всичките ни хора ще умрат. Невъзможно е да се увенчаем с победа в тази гора. — Той сведе поглед и се загледа в земята. — Нито другаде. А мислехме, че сме победили. Че сме спрели лавината, когато Ал Сорна разкри Онзи, който чака. Но в действителност просто сме насочили погледа си към една заплаха, докато друга е растяла невидима. Неизброима армия, преплавала океана, за да ни сломи. Кой да предположи, че ще прибегне до толкова прозаични действия след векове на коварство?
— За кого говориш?
Грейлин вдигна глава да го погледне.
— Твоята мъртва приятелка го е наричала Съюзника, предполагам. Воларианците са склонни да задълбават в илюзиите си. Да, отдавна са се отърсили от богове и вярвания, но отхвърляйки ги, са заменили разума за робство.
— За кого говориш? — повтори Френтис. — Кой е той?