— Кой е бил, може би това е по-точният въпрос, защото навремето трябва да е бил човек. Човек с име, с националност, дори със семейство, което е обичал. Всичко това се е загубило, разбира се, невидимо дори за най-вещите провиждащи от моя орден. Не знаем името му, знаем само целта му.
— Която е?
— Унищожение. И по-точно нашето унищожение, защото по всичко личи, че в тази земя има нещо, което подклажда омразата му. Опитал се е веднъж и преди, когато велики градове се издигали тук и хора много по-мъдри от нас са творели чудеса. Успял да съсипе всичко това, да го превърне в руини, но нещо все пак му убягнало. И сега иска да го унищожи окончателно.
Грейлин потъна в мълчание, очите му се втренчиха отново в нищото, вълна от умора заля чертите му.
Френтис се изправи.
— Благодаря ти, че спаси момчето. Знам, че ти е коствало много. След час тръгваме. Ще се радвам да дойдеш с нас.
Аспектът сви рамене.
— Че къде другаде да ида?
4.
Рева
— Означава „вещица“ — каза Велис, забола нос в отворената книга, която държеше. — Сродна дума в женски род на староволарианската дума за магьосник. „Магесница“, един вид.
— Елвера — каза Рева, пробвайки новата дума. — Добре звучи.
— Мислят те за вещица? — каза Аркен.
— Безбожни еретици — изсумтя лорд Арентес. — Да сбъркат така благословията на Отеца с Мрачното.
Рева изпъшка мислено. „И той ли?!“
— Добър знак е, във всеки случай — изхъхри чичо Сентес от мястото си край камината. — Означава, че ги е страх.
— Не бих се учудил — каза Арентес и се усмихна на Рева. — Милейди стоварва връз главите им правосъдието на Отеца всеки път, щом щурмуват стените.
— Войникът от Кралската гвардия, когото освободихме? — попита го Рева, нетърпелива да смени темата.
— Присъедини се към стотината други войници от гвардията, които вече са на стените, милейди — отговори той. — Пратих ги да подсилят южния участък, където отбраната ни е най-рехава.
— Добре. — Рева се обърна към Велис. — Продоволствие?
— Остават около две трети — отговори тя. — Щеше да е доста по-зле, но сме намалили дажбите до минимум. Има оплаквания, разбира се, главно от женорята. Не е лесно да гледаш как децата ти плачат от глад.
— Удвои дажбата за майките — каза Рева. — И на мен не ми харесва да слушам плача им.
— Гладът е най-силното оръжие на врага, милейди — изтъкна лорд Антеш. — Всяка хапка, която слагаме в устата си, приближава воларианците с една стъпка до победата.
— До зимата остава най-много месец — каза чичо ѝ, загледан в огъня. — А и те нямат източници на храна в околните земи. Ще видим кой пръв ще започне да гладува. — Закашля се и махна раздразнено с ръка. — Стига — изграчи, когато пристъпът утихна. — Оставете ме с племенницата ми.
Другите се поклониха и тръгнаха към вратата, Велис също тръгна натам, като пътьом лекичко стисна ръката на Рева. Рева седна на едно кресло срещу чичо си. Ръцете му трепереха върху одеялото.
— Знаеш, че ще става все по-зле, нали? — каза той. — Плачещите деца са нищо.
— Знам, чичо.
— Това… — той размаха ръка пред себе си, — не такъв беше планът ми. Надявах се поне твоето управление да не познае война.
— Вината не е твоя.
— Нощес сънувах странен сън. Баща ти, моят баща и баба ти. Всички бяхме тук, в библиотеката. Което е странно, защото родителите ми рядко се заседяваха в една стая, толкова се мразеха… — Мълчанието се проточи, погледът на васалния лорд се зарея нанякъде.
— Чичо?
Клепачите му трепнаха и се затвориха, Рева стана и отиде да го завие по-добре с одеялото. Усетил я до себе си, Сентес вдигна глава и очите му грейнаха от радост.
— Казаха, че се гордеят с мен — прошепна той. — Заради теб, Рева. Явно най-сетне съм направил нещо както трябва.
Тя седна на пода до него и отпусна глава на коленете му. Ръцете му я погалиха уморено по косата.
— Много е дълга — измърмори той. — Кумбраелските жени не носят косите си толкова дълги.
Щурмуваха отново следващата нощ и от няколко посоки, точно както беше предсказал Антеш. Батальоните преминаха по насипа в плътен боен ред, покрити с щитове отвсякъде, най-отпред бяха варитаите със своя нечовешки ритъм, зад тях вървяха свободните мечове, не толкова стриктно подредени, но добре прикрити зад щитовете си. Антеш нареди да не се стреля, докато не стигнат края на насипа — безсмислено бе да се хабят стрели. Воларианската колона се раздели на две, батальоните се придвижваха внимателно с очевидната цел да обградят Алтор и нито за миг в стената от щитове не се отвори пролука.