— Още веднъж, момчета! — извика той на хората си. — Този път ще им видим сметката.
— Стой — нареди Рева, оглеждайки плътните редици на куритаите, приклекнали с характерните си безучастни изражения, докато свободни мечове се прехвърляха през парапета зад тях.
— Готови — извика тя на Кралската гвардия, пристъпи напред и свали лъка от гърба си. Стоеше и се прицелваше внимателно, едва на четири метра от най-близкия враг; уби един, после още един, а куритаите затваряха пролуките в строя си с несъзнателна липса на колебание. Уби още двама преди един от куритаите да излае заповед и всички да се втурнат към нея. Рева захвърли лъка настрана и посегна през рамо да изтегли меча си. В същия миг Кралската гвардия нападна.
По-късно установи, че няма ясен спомен за последователността на събитията. Помнеше как скача и се върти, как един куритай падна с наполовина отсечена глава, но като цяло всичко ѝ се сливаше в червена мъгла от звън на остриета и разсечена плът. Всичко свърши, когато пристигна домашната гвардия — със своите алебарди гвардейците довършиха куритаите и изтласкаха свободните мечове от стената.
Така Рева отново се оказа в центъра на триумфа, войниците от Кралската гвардия я тупаха одобрително по гърба. Беше толкова уморена, че не бе в състояние да ги спре, и се наложи Аркен да я измъкне от ръцете им. Поне той не беше ранен, установи с благодарност към съдбата Рева, макар лицето му да бледнееше като на човек, който за пръв път е убил друго човешко същество в близък бой.
Рева спря, загледана в младия сержант от Кралската гвардия, който се опитваше да вдигне на крака един войник от свободните мечове, който притискаше ръка към гърдите си, а костта над лакътя стърчеше от тежка разкъсна рана.
— Къде ти е бичът сега, боклук смотан? — Гвардеецът извади кинжал, заби го в раната и завъртя, докато мъжът пищеше от болка. — Къде ти е бичът сега, а?
— Просто го убий, и точка! — нареди Рева. — Прегрупирайте се. Нощта още не е свършила.
Атаките продължиха още близо четири часа, чак докато зората не се сипна над широката река; батальоните, които прииждаха по насипа, сякаш нямаха край, земята се покри с трупове, все повече след всяка неуспешна атака. Сблъсъците костваха немалко и на защитниците — Арентес докладва, че са загубили триста души, а още двеста са ранени, но все пак удържаха. Най-накрая оцелелите воларианци се оттеглиха, варитаите го направиха в строй и под прикритието на щитовете си, а свободните мечове зарязаха всякаква дисциплина и хукнаха под поредната буря от стрели под развиделяващото се небе, което увеличи реколтата, пожъната от дългите лъкове.
Силни викове върнаха Рева към настоящето и тя видя да измъкват един жив воларианец от реката. Беше от свободните мечове, ако се съдеше по нескрития му страх, който прерасна в откровен ужас, когато я видя да приближава.
— Да — каза Рева. — Аз съм вашата елвера.
Мъжът я гледаше зяпнал в ужас, нищо разумно нямаше в погледа му. „Този повече няма да се бие.“
— Милейди? — обърна се въпросително към нея един от стрелците, държеше кинжал.
— Има ли някой тук, който да говори езика му?
Единствена Велис поназнайваше достатъчно волариански, за да разпита пленника, и то само в писмена форма. С помощта на книгите си преведе посланието на Рева и накара мъжа да го научи наизуст. Сигурно би било по-лесно просто да изпратят бележка, но Рева искаше другарите му да чуят ясно страха му, докато предава думите ѝ.
— „Елверата има голяма сила и ще убие всеки, който тръгне срещу града. Но тя е милостива. Вашите командири пилеят чуждия живот в безплодни атаки, а самите те стоят на завет в палатките си. Всеки, който захвърли оръжието си и си тръгне, ще се спаси от отмъщението на елверата. Онези, които останат, ги чака смърт.“
— Правилно ли го казва? — обърна се Рева към Велис, след като пленникът прочете, сричайки, текста, който държаха пред очите му.
— Доколкото мога да преценя, да.
Рева се обърна към Антеш.
— Нека го прочете още десет пъти, после го пуснете. Аз отивам при чичо.
Не дойдоха на следващата нощ, нито на по-следващата. Освен нормалните дейности по поддръжката на толкова голяма войска нищо във воларианския лагер не подсказваше подготовка за нов щурм. И да сковаваха нови кули или салове, правеха го някъде далеч, извън полезрението на защитниците. Извън това провеждаха ежедневната си строева подготовка, изпращаха конни патрули, но не направиха нов опит да минат по насипа.