— Май накрая все пак са решили да ни уморят от глад — каза Антеш.
— Проклети страхливци — добави лорд Арентес. — Още няколко щурма като последните и щяхме да се увенчаем с победа.
— Да де, точно затова са решили да заложат на глада. — Лордът на стрелците застана до Рева. — Бихме могли ние да нападнем, милейди, да направим излаз. Току-виж сме ги провокирали към поредната глупава атака.
— Както искате — каза тя. — Но отрядите да са малобройни и само от доброволци. По възможност мъже без семейства.
— Ще имам грижата, милейди.
През следващите дни Рева волю-неволю се потопи в скуката на ежедневните инспекции, строевата подготовка и докладите на Велис за намаляващото продоволствие.
— Вече сме изяли половината? — попита тя една вечер. — Как е възможно?
— Изглежда, хората ядат повече, когато ги е страх — отвърна Велис. — Освен това прясното месо и добитъка ги привършихме още в първите няколко седмици. Сега караме на хляб и малко осолено месо. Съжалявам, любов моя, но се налага отново да намалим дажбите. И то не само на цивилните, а и на войниците. Иначе няма начин да преживеем зимата.
Рева гледаше втренчено колонките числа върху пергамента на Велис.
— Това учила ли си го някъде? — попита накрая. — Да работиш с документация?
— Баща ми беше писарят на селото. Научи ме на занаята си, но… хм, други, по-интересни неща ме отведоха във Варинсхолд, където да получа правилното обучение.
— Той биеше ли те? Затова ли си избягала?
Велис се засмя.
— О, не. Никога не е вдигал ръка на никого, дори на майка ми, макар че тая невярна крава определено го заслужаваше. Той беше просто мил и скучен дребен човечец, който беше доволен да си живурка на село. Аз исках нещо повече.
Заспал в креслото пред камината, чичо ѝ се размърда и измърмори нещо в съня си.
— Напоследък сънува много — каза Велис. — А като се събуди, с часове дрънка за семейството си. — Въпреки отровния ѝ тон си личеше, че се тревожи, сякаш вече е започнала да скърби за човек, който още не е умрял. Рева потисна импулса си да посегне към ръката ѝ и вместо това стана от бюрото.
— Задели достатъчно вино за нуждите му — каза тя. — След това изпразнете избите и раздайте шишетата на хората. Дано така подсладим горчивия хап от намалените дажби.
— Или това, или улиците ще се напълнят с пияни бунтовници.
— Раздавайте го постепенно. Да е идвал още някой от името на Четеца?
— Не. Старецът, изглежда, е доволен да беснее в катедралата. Но много богомолци посещават службите и от агентите си чувам, че проповедите му от ден на ден стават все по-странни и зловещи. Били сме обречени, гневът на Отеца вече се стоварвал отгоре ни и прочие. Може да се превърне в проблем, когато положението се влоши.
Рева долови определена многозначителност в думите на Велис и погледна към чичо си.
— Той нямаше ли някакъв план да ограничи властта на онзи тип?
— Сентес винаги е предпочитал бавната игра. Събираше информация, доказателства за двуличие и корупция, с идеята един ден да ги използва, било като средство за давление срещу настоящия Четец, било за да го смени с някой по-сговорчив. Когато се появи ти, най-сетне разполагахме с нещо, което да ни даде предимство.
— Но само ако успеем да намерим жреца.
— Уви, да.
Рева застана до прозореца и се загледа в кулите близнаци. „Той не е тук — мислеше си. — Не е в града. Иначе щях да го надуша.“
— Кажи на любознателните си приятели да продължават да любопитстват — каза накрая. — Засега.
Събуди се в късните часове на нощта. Аркен я разтърсваше упорито за раменете.
Напоследък спеше на дивана в библиотеката в промеждутъците между смяната на караулите по стените, защото не искаше да се отдалечава твърде много от чичо си. Изглежда, по някое време Велис бе решила да се гушне до нея на дивана — лежеше на хълбок, преметнала ръка през кръста ѝ и оборила глава на рамото ѝ, гъстите ѝ тъмнокестеняви кичури закриваха наполовина лицето на Рева. Миришеха на ягоди.
Рева скочи бързо на крака и посегна към оръжията си, избягвайки погледа на Аркен. Но и да беше съзрял нещо неприлично в сцената, по нищо не му пролича.
— Нещо става в реката — каза той.