Алуциус сведе поглед към масата, после надигна отново манерката с вълча кръв.
— Стой близо до баща ми, така ми рече тогава. Добър съвет.
Сдържаният тон и сведеният поглед подсказаха на Вейлин, че ще е по-добре да смени темата.
— Е, и от какво по-точно защитаваш сестра ми?
Поетът се пооживи.
— О, от обичайното — бандити, негодници… — стрелна Рева с многозначителен поглед, — откачени Отричащи с остри ножове. Ревностни, които тормозят близките на великия брат Вейлин в търсене на подкрепа.
Вейлин се намръщи.
— Ревностни? Това пък какво е?
— Такива, дето са ревностни във Вярата. Появиха се след като кралят издаде своя Едикт на толерантността. Организират събрания, веят знамена, понякога нападат разни нещастници, които смятат за Отричащи. Наричат себе си истинските последователи на Вярата и имат откритата подкрепа на аспект Тендрис. Другите ордени също имат мнение по въпроса, но не го изразяват толкова шумно. — Направи кратка пауза, после продължи с по-сериозен тон: — Завръщането ти ще е истински празник за тях. Най-големият поборник за Вярата, предаден от династията Ал Ниерен и хвърлен в тъмница на Отричащи. Боя се, че ще имат нереалистични очаквания към теб, милорд.
Рева откъсна вниманието си от чинията, вдигна глава и погледна към счупения южен прозорец.
— Идва кон.
Чул тропота на конски копита по чакъл, Вейлин погледна към отворената врата. Кръвната песен звънтеше на познато, но в мелодията се долавяха обертонове на предупреждение. Вейлин я заглуши, доколкото му беше по силите, и излезе навън.
Брат Кейнис Ал Ниса дръпна юздите на коня си и скочи на двора. Погледна мълчаливо Вейлин, после тръгна към него с разперени ръце и широка усмивка. Прегърнаха се с топлината, присъща на братя, които се срещат отново след дълга раздяла. Кейнис притисна силно Вейлин, въздъхна трепетно. Ала предупредителните обертонове не замлъкнаха…
Лицето му беше по-слабо, бръчиците край очите се бяха увеличили, а късо подстриганата му коса се беше прошарила на слепоочията. Животът в ордена състаряваше рано. Но извън това Кейнис изглеждаше силен като преди, ако не и повече. Макар никога да не бе притежавал впечатляваща физика, сега Кейнис излъчваше осезаема власт, сигурно заради червения диамант, пришит към тъмносиния му плащ.
— Командир значи, а? — попита Вейлин. Вървяха по тревата край речния бряг. Саламурената река шумеше пълноводна след снощния дъжд, водата всеки момент щеше да залее дигата по южния бряг, която бащата на Вейлин беше издигнал заради честите наводнения.
— Сега аз командвам полка — отвърна Кейнис.
— Значи имам честта да разговарям с лорд Кейнис Ал Ниса, Меч на кралството, така ли?
— Така излиза. — Кейнис не изглеждаше особено горд с повишението си, което се стори странно на Вейлин. На младини Кейнис беше най-верният поданик на династията Ал Ниерен. Но после дойде предателството на Янус при Линеш и Вейлин добре помнеше каква криза преживя Кейнис, когато стана ясно, че мечтата на стария интригант за Велико обединено кралство е била безпочвена и откачена. „Той никога не прави грешки…“
Спряха и Кейнис се загледа в бързите води на реката.
— Баркус — каза накрая той. — Капитанът на кораба, с който Баркус потеглил към дома, разправя врели-некипели как едрият брат заплашил да му резне главата, ако не обърне назад към алпиранския бряг. А когато стигнали до плитчините, Баркус скочил през борда и доплувал до брега.
— Колко знаеш?
Кейнис се обърна да го погледне в очите.
— Онзи, който чака. Наистина е бил Баркус?
„Казали са му значи. Какво друго знае?“
— Не, не е бил той, а нещо, което е живяло в кожата му. Баркус е загинал още при Изпитанието на пущинака.
Кейнис затвори очи и отпусна глава, въздишка на дълбока скръб се откъсна от гърлото му. След малко вдигна поглед и се усмихна насила.
— Значи сме само двамата, братко.
Вейлин отвърна неохотно на усмивката му.
— Всъщност си само ти, брат Кейнис.
Кейнис преплете пръсти и каза със сериозен глас:
— Сестра Шерин вече я няма, Вейлин. Не съм казвал нищо на аспекта…
— Със сестра Шерин бяхме влюбени. — Вейлин разпери широко ръце и извика с цяло гърло, толкова силно, че думите му сигурно се чуха и на другия бряг: — Бях влюбен в сестра Шерин!
— Братко! — изсъска Кейнис и се огледа стреснато.
— И това не беше престъпление — продължи Вейлин, снишил глас до гневен шепот. — Не беше грешно! Беше прекрасно. А аз се отказах от нея. Изгубих я завинаги, за да играя по свирката на ордена, да му служа за последно. Но вече приключих. Кажи го на аспекта, кажи го на цялото кралство, ако щеш. Вече не съм част от вашия орден и вече не следвам Вярата.