Рева скочи на крака, загледана в гигантите, чиито рамене се изтегляха назад за втори залп, и в инженерите, които подтичваха около машините си, коригирайки мерника. „Е — помисли си тя. — Ще трябва да се отървем от тях.“
Този път устоя решително на Антеш, който заплашваше да подаде оставка, и на Велис, която я умоляваше с насълзени очи.
— Трябва да отида аз — каза простичко тя, без да обяснява причината. „Никой друг не може да го направи. Той не е изпратил друг срещу алпиранските обсадни машини по време на пустинната война, няма да го направя и аз.“
Лодките чакаха под северната стена в тесния канал, който осигуряваше достъп до реката. Петдесет подбрани мъже в десет лодки, натоварени догоре с гърнета масло и запалителни стрели. Също като нея, мъжете бяха облечени в черно, ръцете и лицата им бяха намазани със сажди, а всички остриета — почернени, за да се скрие издайническият им блясък. Рева видя Аркен да седи мълчаливо на носа на нейната лодка, стиснал с две ръце брадвата си. Ако се съдеше по стойката му, трудно щеше да го свали от лодката.
— Дано я точиш редовно — каза Рева, седна до него и кимна към брадвата.
— Май не е от голямо значение дали е остра — каза той. — Ако удариш достатъчно силно, падат така или иначе.
Тя го млясна по бузата и установи, че тръпката, която полази по тялото му, я ласкае, макар задоволството да бе придружено и от чувство за вина. „Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.“
— Стой близо до мен.
Потеглиха малко след полунощ. Небето беше покрито с облаци, което ги спаси от нахалната лунна светлина, докато се бореха с течението — халките на греблата бяха увити в напоени с мас парцали, за да не се чува характерното скърцане. Придвижиха се стотина метра надолу по реката, после завиха на запад, прибраха веслата и се свиха в лодките. Течението щеше да ги откара точно там, където искаха да отидат. Обсадните машини продължаваха да обстрелват стените на Алтор дори сега, през нощта, добре осветени с факли, така че инженерите да обслужват без проблем своите чудовища. Трясъкът на каменните гюлета по каменните стени беше като бавен барабанен ритъм. Кормчиите направляваха лодките все по-близо до мишените.
Когато първият кораб влезе в обсег, Рева се изправи, запъна стрела в лъка си и се огледа за цел. Видя до левия борд набит мъж, който млатеше с чук някаква свръзка на обсадната машина. Беше трудна стрелба, люлеенето на лодката и движението ѝ напред постоянно изместваха целта ѝ, но Рева все пак успя да рани набития в бедрото. Той изкрещя и се срина на палубата, а другарите му се изправиха, замръзнали от изненада и лесни мишени на светлината на факлите.
— Залп! — извика Рева и едновременно с това стреля отново. Другите стрелци се надигнаха и стреляха, залпът помете инженерите за секунда. Кормчията приближи лодката до борда на кораба, три от другите лодки направиха същото, Рева грабна едно въже и се изкатери на палубата. Дъските бяха осеяни с мъртви и ранени, кои по-тежко, кои по-леко.
— Довършете ги! — викна тя, после насочи мъжете с гърнетата масло към обсадната машина. — А това го запалете!
Те се разтърчаха, а Рева отиде при десния борд да види как се справят другите лодки с останалите машини. В този миг засвириха рогове и гигантската сянка на воларианския боен кораб се обля в светлина, факли грейнаха от носа до кърмата му и разкриха безчет стрелци, струпани на палубата и по такелажа.
— Залегни! — извика Рева и посегна да дръпне Аркен. Той зяпна при вида на рояка стрели, връхлитащ от бойния кораб, после се хвърли да я прикрие с едрото си тяло. Воларианските стрели набучиха кораба като игленик, Аркен изпъшка от болка, отпусна тежестта си върху нея и я срина на палубата. Рева надникна изпод лакътя му и видя четирима от хората си приковани към дъските.
Аркен изсумтя и се опита да стане.
— В реката! — изсъска му Рева.
Аркен я стисна здраво и се претърколи заедно с нея към парапета ляво на борд. Прехвърли се през парапета миг преди нов залп да стигне до палубата и цопна в реката, но Рева продължи да стиска парапета. Примижа, когато стрелите започнаха да се забиват в дървения корпус около нея — една щръкна само на пръст от лявата ѝ ръка. Рева хвърли един последен поглед на палубата, но не видя оцелели сред хората, които я бяха придружили, нито от тях, нито от инженерите, които бяха дошли да избият. Обсадната машина, уви, не беше пострадала, лъщеше от маслото, с което хората ѝ я бяха облели обилно, преди да завали дъждът от стрели.