— Благодаря, милейди.
— Той ми е разказвал за вас — продължи Рева, после направи пауза да отпие още. — За Петия орден. Най-добрите лешители на швета, така кажваше.
— Той? Кой?
— Ал Сорна. Мрачния меч. Кой друг… — Надигна чашата и се учуди как се е изпразнила толкова бързо. — Мислех, че ше мога и аз. Като него. Ама сички умряха. Освен мен де. Щото съм благословена от Отеца.
Пред вратата се чу тропот на бързи стъпки, Велис влетя в лечебницата и ахна от облекчение, щом видя Рева. Клекна до нея и обхвана нежно с ръце лицето ѝ, очите ѝ бяха разширени от радост.
Рева хлъцна и се оригна.
— Пияна е — обърна се обвинително Велис към лечителя.
— Целта беше да се сгрее и резултатът е налице — отвърна братът.
Велис погледна проснатия на масата Аркен.
— Само те двамата?
— Уви, да. Лорд Антеш нареди да претърсят брега, но не откри други.
— Педесе — изфъфли Рева, като се чудеше защо в помещението изведнъж е станало по-тъмно. — Не бях убивала толкоз много наведнъж.
— Просто направи необходимото, любов моя. — Велис преметна ръка през раменете ѝ и ѝ помогна да се изправи. — Хайде да се прибираме. Чичо ти пита за теб.
— Педесе — прошепна Рева миг преди клепачите ѝ да се затворят, тежки като олово. — Благословена от Отеца…
Главата ѝ се пръскаше. Болката беше толкова силна, че Рева започна да се чуди дали Отецът не е забил невидима брадва в черепа ѝ като наказание за греховните ѝ съмнения. Неспирният трясък на обсадните машини с нищо не облекчаваше главоболието ѝ. Още рано сутринта отиде да погледне пропукания участък от стената заедно с четирима войници от домашната гвардия, които да държат най-ентусиазираните ѝ поклонници настрана. Преминаването ѝ по улиците бе придружено от възгласи и ахкания, хората ѝ благодаряха, някои дори коленичеха по тротоарите, точно както коленичеха пред Четеца на площада. Последното ѝ дойде в повече.
— Престанете! — каза тя на една възрастна двойка, коленичила пред магазинче за вълна. Вместо да се изправят, двамцата продължиха да я гледат със смутено страхопочитание.
— Отецът ви е изпратил при нас, милейди — каза старицата. — Вие ни носите взора му.
— Нося само меч и лък, а лъка го изгубих нощес. — Наведе се, прихвана жената за лакътя и я вдигна. — Недейте да коленичите пред мен. И в тази връзка, недейте коленичи пред никого. — Даде си сметка, че около тях се е събрала тълпа, усещаше погледите им да се впиват в лицето ѝ. — Не коленичещите ще удържат този град. Коленичите ли сега, стените ще паднат, а онези, които са ги сринали, ще направят така, че да коленичите до края на живота си.
Множеството около нея мълчеше, дълбоко почитание се четеше върху всички лица… с изключение на едно.
Млада жена в края на тълпата стоеше с пеленаче на ръце, лицето ѝ изопнато от отчаяние, бузите ѝ хлътнали като на гладуващ човек. Бебето се опитваше да стигне до страните ѝ с малките си ръчички. Рева тръгна към нея, хората се разстъпиха със сведени глави да ѝ направят път.
— Може ли да го видя? — попита Рева и сложи ръка върху повитото пеленаче. Младата жена кимна едва доловимо и разгърна одеянието. Лицето на бебето беше розово и доволно, бузките му бяха закръглени. Усмихна се на Рева и две трапчинки се появиха на щастливото му личице. — Малкият се храни добре — каза тя. — За разлика от теб.
— Няма смисъл и двамата да гладуваме — отвърна младата жена с азраелски акцент, което обясняваше сдържаното ѝ отношение към Рева.
— Баща му?
— Отиде на стената и не се върна. Казаха ми, че се бил храбро. И това е нещо, предполагам.
Нов трясък долетя откъм стената, поредният снаряд. Рева примижа. Деформацията в зида се виждаше оттук, нащърбен триъгълник над линията на покривите. „Когато приключат с обстрела — помисли си тя, — това вече няма да е обсада, а сражение.“
— Утре дажбите ще бъдат удвоени — каза тя на жената. — Давам дума. Сега иди в имението и питай за лейди Велис. Кажи ѝ, че съм те пратила да помагаш в кухнята.
Лорд Антеш надзираваше строежа на стабилно укрепление, допълнителна стена на двайсетина метра зад критичния участък. Къщите наоколо бяха съборени, а камъните от зидарията им се използваха за изграждането на новата стена. Зидарите работеха бързо, спояваха каменните блокчета с хоросан и допълнителният зид вече се очертаваше в реалните си размери — висок повече от три метра полукръг около пробойната, с парапет отгоре.