— Милейди — поздрави я с поклон Антеш. — Още два дни и ще сме готови тук. И после още няколко, когато насочат машините си за втора пробойна, което несъмнено ще направят.
— Надявах се, че ще заложат всичко на тази — отвърна Рева, макар предната нощ да беше показала отвъд всяко съмнение, че вражеският командир е приключил с грешките.
— Имам изненада за вас — каза Антеш и тръгна към една каруца наблизо. — Хората ми го намерили тази сутрин, докато претърсвахме брега. — Лъкът ѝ беше останал без тетива, но иначе изглеждаше непокътнат, дървесината все така лъщеше, нямаше дори щръбки или драскотини, които да загрозят резбата. — Изглежда, Отецът не иска да се разделяте — добави Антеш.
Рева потисна въздишката си. До час мълвата щеше да плъзне из целия град. „Отецът е върнал вълшебния лък на нашата благословена дама.“ Поредното доказателство, че е отправил взора си към тях.
С ужас съзря отклик от откаченото почитание на простите хорица в погледа на лорд Антеш, докато той ѝ подаваше лъка. „И той се е заразил — помисли си тя. — Дали пък погледът на Отеца не е именно тук? В очите на онези, които са се вкопчили в него с надежда за избавление?“
— Благодаря, милорд — каза тя. — Ще бъда на стената, ако ви потрябвам.
Още десет дни живяха сред безспирния трясък на каменните гюлета в стената, трясък, който непрекъснато им напомняше, че в пясъчния им часовник не е останал много пясък. Рева свикна да седи с часове на бойниците недалече от пробойната и да гледа как снарядите вършат своето. Имаше нещо омагьосващо в гледката — гюлетата падаха от небето толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи, попадаха в целта си и вдигаха облак от прах и каменни осколки. Рева таеше слабата надежда, че воларианският командир ще я види и ще насочи няколко снаряда към нея, вместо към изстрадалата крепостна стена, но и да я беше видял, явно не бе в настроение за игрички.
Следобедите обикновено ходеше в лечебницата да помогне на брат Харин и да види Аркен, който още се възстановяваше от раната в гърба. Въпреки усилията на лечителя раната се беше възпалила, което наложи да заиграе скалпелът и раната да бъде обилно напоена с масло от дърво кор.
— Вониш — каза му Рева на следващия ден, сбърчила нос от острата миризма.
— С миризмата може и да свикна — каза той. — Но представа си нямаш как щипе това проклето нещо.
— Праща ти ги Велис. — Рева остави торбичка захаросани ядки до леглото му. — Гледай да не ги изядеш наведнъж, защото други няма да има.
— Искам да ми обещаеш нещо — каза той и посегна към ръката ѝ, очите му бяха сериозни и трезви. — Обещай да ме извикаш, когато дойдат. Не искам да умра в това легло.
„Ще живееш още дълги години — едва не му каза Рева, но се спря. — Може да е млад, но не е глупак.“
— Обещавам — каза тя вместо това.
Въпреки очевидната решимост и лоялност на хората и въпреки удвоените дажби духът им спадаше заедно с разширяването на пробойната. Все по-малко викове на възхита и почитание я посрещаха по улиците, често виждаше хора, които плачеха открито, а едва ли някога щеше да забрави стареца, който, предал се на отчаянието, се хвърли по очи на калдъръма и притисна с ръце ушите си, за да не чува бавния барабанен ритъм на обсадните машини.
А Четецът продължаваше да изнася проповедите си.
Които, според агентите на Велис, ставали все по-откачени. Често говорел с часове, без да се позове нито веднъж на Десетокнижието, а проповедите му се въртели около две думи — „еретици“ и „мъст“.
— Побъркан старец, който врещи в една зала — изсумтя Рева, когато Велис ѝ сподели притесненията си.
— Така е — отвърна Велис. — Но залата не е празна. Всъщност е по-пълна отвсякога.
Каменно гюле се заби в пробойната и вдигна поредния прашен облак. Рева насочи поглед към корабите, където кипеше оживена дейност, по-оживена отвсякога, инженерите подтичваха напред-назад, мъкнеха въжета и навиваха макари, а машините се въртяха бавно върху постаментите си.
Рева се приближи до пробойната и погледна надолу. Каменни блокове, които бяха устояли на времето със столетия, сега само за няколко седмици се бяха превърнали в ситен чакъл. Откъм машините долетя познат звук — бяха изстреляли снарядите си едновременно, гюлетата описаха ленивата си дъга в небето и удариха стената на двестатина крачки северно от мястото, на което стоеше Рева.