Тя вдигна поглед към воларианския боен кораб. Тентата хвърляше тъмна сянка, ала въпреки това Рева го виждаше — висока фигура, която също гледаше към нея. Може да беше плод на въображението ѝ или някакъв трик на светлината, но ѝ се стори, че вражеският военачалник ѝ се покланя.
— Милейди… — чу тих вик зад себе си. Обърна се и видя жена да се изкачва на бегом по стълбището към бойниците, притиснала врещящ вързоп към гърдите си. Беше младата азраелка с бебето, побледняла и разтреперана. Рева се завтече към нея и посегна да я прихване, преди да е паднала от изтощение.
— Отведоха я — проплака жената. — Лейди Велис успя да ни скрие, но отведоха нея и другите Правоверни.
— Кой? Къде?
— Много бяха. Крещяха за правосъдието на Отеца. — Притисна по-здраво детето към гърдите си. — Казаха, че ги водят при Четеца.
5.
Вейлин
— Днес още двеста — каза Норта, остави лъка си и се срина на един стол. — Този път основно мъже. И всичките са жадни за отмъщение, което е добре. Жените и дъщерите им били отведени с друг керван. Полтар замина да го търси.
— Общо колко стават с последните? — обърна се Вейлин към брат Холун.
— Откакто стъпихме на територията на Нилсаел, сме освободили хиляда петстотин седемдесет и двама пленници, милорд — отвърна той, без да се замисли. — Малко над половината са годни да носят оръжие. Почти всички изразиха желание да се присъединят към нас. Държа да отбележа обаче, че страдаме от недостиг на оръжия.
— Прибираме мечовете на охраната, която пътува с робските кервани — изтъкна Норта. — Плюс всички брадви и вили, които откриваме в пълните с трупове села.
Вейлин отправи взор към лагера. Палатките се бяха скупчили около завоя на реката, която сменяше името си при нилсаелската граница и от Саламурената ставаше река Велен. Лагерът растеше ежедневно и вече наброяваше четиридесет и пет хиляди души, след като нилсаелците на Марвен се вляха в редиците им.
Малко след като брат Харлик подготви текста на договора, васалният лорд на Нилсаел пое обратно към столицата си подпечата споразумението с характерния си кикот и махна на нещастниците, които мъкнеха носилката му, да потеглят.
— Можеш да задържиш малоумните близнаци — извика на Вейлин, докато се полюшваше в отдалечаващата се носилка. — Цял живот само за война си мечтаят глупаците. Ама не се чуди много, ако оцапат гащите при първа кръв. Ще събера още хора, колкото успея да мобилизирам, и ще ги пратя при теб. Опитай се да не затриеш твърде много от тях. Нивите не са орат сами, нали знаеш.
Алорнис бе правила скици през цялото време на церемонията по подписването на договора и скоро след това започна ново маслено платно, посветено на събитието. За разлика от майстор Бенрил, тя не изпитваше нужда от допълнителна драма или разкрасяване. Макар и недовършена, картината даваше представа за таланта на Алорнис да рисува реалистично — в центъра на платното се виждаше ухилен старец, наведен над свитък, а капитаните го наблюдаваха отстрани, лицата им обагрени от различни степени на безпокойство и подозрения.
— Наистина ли съм изглеждал толкова ядосан? — попита Вейлин.
— Аз не лаская, братле — отвърна тя и му се закани с четката си. — Рисувам каквото видя. Толкоз.
Вейлин плъзна поглед по намръщените лица на платното и откри само едно изключение. Норта стоеше по-отзад и се усмихваше криво.
— Ще имат нужда от обучение — каза сега Вейлин на Норта, отиде при масата и посегна да вземе пергамент. Топна перото в мастилницата и започна да пише, оформяйки буквите с бавна прецизност. — С настоящото Норта Ал Сендал се назначава за капитан на Свободната рота от Северната армия. — Подписа се отдолу и връчи пергамента на Норта. — Можеш да вземеш сержант Даверн като свой първи помощник.
— Онзи надут пуяк? — изсумтя Норта. — Не може ли да взема някой от Северната гвардия?
— Даверн умее да върти меча и знае как да предаде знанията си на други. А и не искам да отделям повече хора от Северната гвардия. Ще останем тук още най-много два дни, така че очаквам от теб да ги скъсаш от тренировки.
— Както кажеш, превелики владетелю на кулата. — Норта си тръгна, но при платнището на входа спря. — Наистина ли ще вървим чак до Алтор?
Песента ставаше все по-настоятелна колкото по̀ на юг се придвижваха, в мелодията ѝ се долавяше все по-голяма неотложност. „Тя се сражава — знаеше Вейлин. — Дошли са да сринат стените, но тя се сражава.“
— Да, братко — каза той. — Наистина.
След два дни потеглиха отново с убийственото темпо от трийсет мили на ден, като Вейлин даде да се разбере, че няма да търпи изоставащи. Но като във всяка армия, и в тяхната не липсваха мързеливци и дезертьори. Първите Вейлин остави на сержантите, вторите биваха преследвани от Северната гвардия, връщани при войската, където им вземаха оръжието, парите и обувките, после ги бичуваха и ги прогонваха. Бяха едва шепа хора и на Вейлин не му беше приятно да ги бичува и гони, но армията му се състоеше от обикновени хора, а не от професионални войници и свободата на действие, с която се бяха ползвали Вълчите бегачи под негово командване, можеше да бъде опасна при сегашните обстоятелства.