На петия ден пресякоха Велен по брод и продължиха на юг, докато веригата на Сивите чукари не се появи на хоризонта. Вейлин нареди армията да спре за еднодневна почивка и разузнаване. Както можеше да се очаква, привечер Санеш Полтар се върна с лоши новини.
— Много конници — докладва той пред капитанския съвет. — Югоизточно оттук. Яздят усилно след войници от марелим сил, които се придвижват пеша и са много по-малко на брой, едва една трета от конниците. Бързат към планината, търсят убежище. — Поклати глава. — Няма да стигнат дотам.
— Има ли време нашата кавалерия да се придвижи? — попита Вейлин.
Еорилският боен вожд сви рамене.
— За нас ще има, за другите не знам.
Вейлин посегна към плаща си.
— Капитан Адал, капитан Орвен, съберете хората си. Тръгваме веднага. Граф Марвен, пратете нилсаелската кавалерия да огледа на юг и на запад. Северната армия остава под ваше командване, докато не се върна.
Пламък донякъде му напомняше Плюй — и двата коня обичаха да препускат. Сега Пламък тръскаше глава и пръхтеше доволно, докато галопираха на юг в група, множеството коне наоколо вдигаха облаци прах, копитата им трещяха като гръмотевици. Дарена яздеше до Вейлин — Адал бе предложил да остане в армията, на което тя реагира остро. Двамата успяваха да поддържат темпото на еорилите, но Северната гвардия и хората на Орвен бяха изостанали с половин миля. Нощта ги принуди да спрат, след като бяха изминали двайсетина мили.
Не запалиха огньове, хората просто седяха или стояха прави до животните си и чакаха утрото. Щом спряха, Дарена се бе смъкнала незабавно от седлото, увила се бе добре с плаща си и бе седнала на тревата.
— Няма да се бавя — каза на Вейлин тя с успокояваща усмивка и затвори очи.
— Това наистина ли е необходимо, милорд? — попита Адал, загледан разтревожено в неподвижната Дарена.
— Тя не е на мое подчинение, капитане. — Кръвната песен измърмори тихо, имаше нотка на гняв и негодувание, ала и нещо друго, нещо, което сега му се стори съвсем очевидно, предвид искрената тревога в погледа на капитана. „Всичките тези години, а още не ѝ е признал“ — зачуди се Вейлин.
Дарена ахна, отвори очи и примигна няколко пъти.
— Спрели са — прошепна тя и залитна напред. Адал пристъпи да ѝ подаде ръка, но тя му махна и се надигна с пъшкане.
— Воларианците? — попита Вейлин.
— Кралската гвардия. Спрели са на един хълм на шейсетина мили южно оттук по права линия.
„Моят брат се готви за сражение“ — помисли си Вейлин. Песента беше повече от ясна — Кейнис командваше останките от Кралската гвардия и му беше писнало да бяга.
— На конете! — извика Вейлин, отиде при Пламък и се метна на седлото. — Ще яздим през нощта!
Яздиха в тръс, докато слънцето не изгря, после преминаха в галоп. Вейлин пришпорваше жестоко Пламък, но по всичко личеше, че жребецът би постигнал същата скорост и без подкана от негова страна — такава радост се излъчваше от атлетичното му тяло, когато настигнаха и задминаха еорилите. След час езда теренът се слегна до хълмисти равнини, а на хоризонта изникна ниско възвишение. На изток се виждаше голям прашен облак. Санеш Полтар успя да изстиска още бързина от коня си, изпревари Вейлин, вдигна големия лък над главата си и го размаха на изток. Една трета от еорилския отряд се отдели незабавно от основната група и пое по паралелен курс към наближаващия прашен облак.
Скоро Вейлин вече различаваше Кралската гвардия на възвишението, в строй от три редици и с развети знамена. Още бяха твърде далеч, за да види символите, но знаеше, че знамето в центъра е с бягащ вълк над кула.
Скоро различиха и воларианската кавалерия, мъже в тъмни брони, яхнали високи бойни коне, свели копията си за атака. Санеш Полтар размаха отново лъка си и още еорилски конници се отделиха от групата, за да се насочат по права линия към воларианския фланг.