Останалите, включително Вейлин и Полтар, се насочиха към ничията земя между Кралската гвардия и наближаващите воларианци. Еорилите до един опънаха лъковете си с отработени плавни движения и прецизност, сякаш конете им не препускаха в галоп под тях. Когато се приближиха на стотина метра от воларианците, стреляха едновременно, без да им бъде дадена изрична команда. Стрелите литнаха към първата редица в гъст облак и миг по-късно намериха мишените си — коне цвилеха ужасено и падаха с подкосени крака, мъже тупваха на земята и попадаха право под копитата на другарите си. Воларианската атака загуби инерцията си под дъжда от стрели, с който еорилите ги засипваха от седлата, насочвайки животните си по двата фланга и запращайки стрела след стрела в мелето от коне и хора.
Вейлин дръпна юздите и се загледа в разиграващия се пред очите му спектакъл. Който и да командваше воларианската кавалерия, явно бе достатъчно съобразителен да разбере кога една кауза е обречена — конни стрелци нападаха хората му от три страни, при това имаха числено превъзходство. Чу се зов на тромпети и воларианците започнаха да се изтеглят в единствената свободна от врагове посока — на юг. Само че еорилите не бяха приключили с тях.
Санеш Полтар ги притискаше с хората си по десния фланг, а двете други еорилски крила ги нападаха отляво и отзад, дъждът от стрели не спираше и вземаше все повече жертви сред хора и животни. Вейлин гледаше как битката се измества на юг. След миг Северната гвардия и хората на Орвен пристигнаха в галоп и се включиха в клането.
Вейлин обърна Пламък и пое в тръс към възвишението, където Кралската гвардия все още чакаше в строй. Дисциплината им удържа, докато Вейлин не се приближи достатъчно, за да го познаят, след което строят се развали, мъжете се развикаха ентусиазирано и хукнаха към него. Заобиколиха го, усмихнати до уши. Той кимаше наляво и надясно и посрещаше с напрегната усмивка аплодисментите им, без да спира да се придвижва бавно към възвишението, където под високото знаме стоеше самотна фигура. Откъсна се от войниците и пришпори Пламък по склона.
— Извинявай, братко — каза и скочи от седлото до Кейнис. — Надявах се да пристигна по-бързо, но…
Вгледа се в лицето на приятеля си и млъкна. Очите на Кейнис светеха от мръсното лице на човек, който от седмици познава само битки и терзания.
— Всичко това се случи — каза Кейнис и думите прозвучаха с глас, който само бегло напомняше гласа, който Вейлин познаваше още от детството си, — защото ти ни остави.
Съгледвачите на Адал докладваха за три батальона воларианска пехота на запад. Явно в желанието си да довърши по-бързо Кралската гвардия воларианският командир беше разделил войската си на две. Вейлин нареди на еорилите да прекъснат линията им на отстъпление, а на граф Марвен прати вест да смаже без бавене вражеската сила. „Крайно време е да им пуснем кръв.“
— Пет полка — докладва отсечено Кейнис, както подчинен отговаря на своя началник, без следа от фамилиарност или дружба. — Или каквото е останало от тях. Трийсет и пети е най-многоброен, с една трета от първоначалния си състав.
— Вярно ли е? — попита Вейлин. — За Дарнел?
Кейнис кимна делово.
— Бяхме се строили за битка, воларианците се придвижваха бързо към нас с многобройна армия. Когато рицарите на Дарнел се появиха, решихме, че сме спасени. Изненадата беше тотална. Те просто се приближиха в тръс на стотина метра от левия ни фланг, после нападнаха в галоп и буквално го размазаха. Това бе началото на края ни. Въпреки това мъжете устояха, всички полкове се биха настървено, до смърт. Нямам думи, с които да опиша храбростта им. Лорд Верниерс вероятно би се справил с това, ако още е жив.
— Верниерс? — попита Вейлин. — Хроникьорът на алпиранския император? Той там ли беше?
— По заповед на краля. Да събере материал от първа ръка за своята история на Кралството. — Кейнис то погледна в очите за пръв път, откакто се бяха срещнали на възвишението. — От него чух една много интересна история. Задаваше и много въпроси, най-вече за времето ни в ордена.
— Ти какво му каза?
— Не повече, отколкото си му казал ти, предполагам.
— Как се измъкна?
— Прегрупирахме се и подехме контраатака във воларианския център. Заложих на предположението, че генералът им ще се притесни за живота си достатъчно, за да прекрати общата атака и да привика хора в своя защита. Оказа се, че съм бил прав.
— Хората ти са оцелели благодарение на теб, братко.
— Не бих казал. Изгубихме твърде много по време на похода.
— Галис? Крелник?
— Крелник загина при контраатаката. Галис — при отстъплението.