— Аз… благодаря за оказаното доверие, милорд — отвърна накрая Марвен.
Пленниците не се различаваха с нищо от всички други претърпели поражение хора, които Вейлин бе виждал през годините. Очи, пълни със страх, сведени глави, всеки с надежда, че няма да привлече излишно внимание. Само дето не се гърчеха под погледа му.
— Крайно неосведомени са и почти неграмотни — докладва Харлик. — Воларианското образование е пословично лошо. Хората трябва сами да се обучават на каквото сметнат за нужно. Тези тук знаят да се бият и да изпълняват заповеди. Също да изнасилват и убиват, без съмнение. Но не са твърде словоохотливи относно предишните си подвизи в Кралството, което можеше да се очаква.
— Поне знаят ли името на човека, който командва армията им? — попита Вейлин.
Също като брат Холун, Харлик нямаше нужда да се консултира със записки или да се замисля, за да отговори.
— Генерал Реклар Токрев. Червен, каквито са повечето им командири. Уважаван ветеран от няколко погранични сблъсъка с алпиранците и прочут командир на множество експедиции срещу северните племена. Откровено казано, списъкът с постиженията му изглежда доста разкрасен, защото една от кампаниите, които Токрев уж е предвождал, се е провела преди повече от седемдесет години.
— Някакви новини от Алтор?
— Дори не са чували за Алтор. Изглежда, са ги пратили след Кралската гвардия, преди генералът да потегли към Кумбраел. Аз… не мисля, че знаят нещо повече, милорд.
Вейлин спря поглед на нещастниците, които пристъпваха от крак на крак и току потреперваха от ужас. При вида на страха им песента надигна глас в сложна мелодия, която бе знак за зараждаща се стратегия. Вейлин се обърна към Орвен, който бе капитан на единственото формирование в армията му, на което можеше да повери подобна задача.
— Дайте им храна и вода. И гледай да са далече от хората на капитан Норта.
Още с навлизането си в Кумбраел станаха свидетели на разрушения и зверства по-страшни от всичко видяно досега. Съсипаните села по пътя им нямаха чет, а разлагащите се трупове бяха толкова много, че Вейлин издаде заповед да ги оставят по местата им, защото нямаха време да палят клади и да ги изгарят подобаващо. За разлика от селата в Нилсаел, тукашните бяха понесли големи щети, мелниците и параклисите бяха опожарени, немалко от труповете носеха следи от осакатяване и изтезания. Нивите бяха почернели от огъня, реколтата беше станала на пепел, а кладенците до един бяха отровени с трупове на овце и кози.
— В това няма никакъв смисъл — каза Адал, докато се придвижваха през един опожарен царевичак. — Всяка армия има нужда от храна.
— Това не са го направили воларианците — обясни Вейлин. — Предполагам, че кумбраелският васален лорд е предпочел да изгори реколтата, вместо да изхранва врага с плодовете на собствената си земя. Това вероятно обяснява защо воларианците са се отнесли толкова зле с местните хора.
Същата вечер видяха нещо ужасно — десет мъже, обесени на голям бряст, с избодени очи и отрязани езици, показалците и средните пръсти на ръцете им отсечени и напъхани в устата. Вейлин видя как сестра му пребледня и се олюля на седлото.
— Ще се погрижим за тях — каза той и сложи ръка на рамото ѝ. — Не е нужно да оставаш тук.
— Напротив — отвърна тя, смъкна се от гърба на коня и извади от дисагите пергамент и въглен за рисуване. — Нужно е. Дай ми минутка, преди да ги свалите.
Тръгна с изправен гръб към един пън наблизо, седна, спря продължителен поглед на грозната сцена, после започна да скицира.
— Сигурно са били стрелци — отбеляза Норта. — Съдя по отрязаните пръсти. Виждал съм нашите собствени хора да правят нещо подобно в Мартишката гора.
Вейлин видя, че Алорнис плаче, сълзи се стичаха по бузите ѝ, докато местеше поглед от обесените мъже към скицата си и обратно. Когато приключи, се сви на две и заплака тихо. Дарена отиде при нея, прегърна я и Вейлин чу прошепнатите думи на сестра си:
— Важно е хората да знаят. Да помнят.
Градчето се казваше Две вилици заради разклоняващите се рекички около него. Вейлин бе минавал оттук преди време с Вълчите бегачи, когато гонеха фанатици преди алпиранската война. Помнеше оживено място, център на винопроизводство, където търговци се пазаряха енергично за цената на младото вино. Жителите му бяха сдържани, но без да дават израз на силната враждебност, която повечето кумбраелци изпитваха към него, а местният жрец беше сърдечен шкембелия с розови бузи, който с усмивка бе предложил на Вейлин да прочете молитва за опрощението на Отеца. Държеше чаша вино и цитираше Деветата книга.