Сега от църквата му бяха останали само почернели отломки, а от самия жрец нямаше и помен, освен ако обгореният скелет сред руините не беше неговият. На градчето бяха попаднали сеордите и сега стояха на централната улица и местеха поглед по разнообразните зверства не толкова гневни, колкото озадачени. Градът не се беше дал лесно, пътищата бяха преградени с барикади, а заобикалящите го реки и потопи — използвани като защитни бариери. По преценка на Вейлин битката бе траяла няколко дни — съдеше по труповете в кметството, всички подредени в редица и с превръзки, които още се белееха сред разлагащата се плът. „Сражавали са се достатъчно дълго, за да организират лечебница за ранените“ — помисли си той.
— Децата са събрани на едно място — каза Хера Дракил намръщено. — Нямат рани, но миришат на отрова.
— Убили са ги собствените им родители, за да им спестят срещата с вбесени войници — каза Вейлин. Изглежда, воларианците са бяха почувствали длъжни да излеят гнева и комплексите си върху малцината оцелели възрастни. На площада имаше купчина обезобразени трупове, нито един от които не беше пожален. Отрязаните крайници бяха подредени в кръг около централната купчина от отсечени глави, гъст облак мухи жужеше сред миазмите на разложението. Вейлин се благодари, че Алорнис не е тук, иначе току-виж се почувствала длъжна да нарисува и тази сцена.
— За мен би било облекчение, ако ги погребете — обърна се Вейлин към Хера Дракил, решил, че този път си струва да се забавят.
— Ще го направим.
Вейлин кимна и тръгна към спънатия Пламък, но спря, когато сеордата извика след него:
— Прави сме били.
Вейлин се обърна и го погледна въпросително.
— Да последваме вълчия призив — добави Хера Дракил. — Хора, които могат да направят това, трябва да умрат.
— Веднъж имах възможност — каза Вейлин на воларианския пленник — да се срещна с алпиранския император. Той председателстваше съдебния процес срещу мен, разбира се, но след това дойде в килията ми да говорим насаме. Само веднъж.
Пленникът го гледаше с умни, но неразбиращи очи. Вейлин го беше избрал заради младостта му и силния му страх. Останалите пленници висяха от клоните на една върба на речния бряг южно от Две вилици и въжетата проскърцваха при всеки порив на вятъра.
— Това не е широко известно — продължи Вейлин, — но истината е, че императорът е човек с много крехко здраве. Още от дете страда от някакво заболяване на костите. Той е много нисък и много слаб и го разнасят на носилка, защото костите на краката му са толкова крехки, че не биха издържали собственото му тегло. Но вътре в него има голяма сила, усетих я в очите му, когато ме погледна. Да погледнеш в очите на човек и да разбереш, че стоиш по-ниско от него, че си по-недостоен, това е… интересно чувство, смиряващо някак. Донесоха го в килията ми след процеса, слугите положиха носилката на пода пред мен и ни оставиха сами, макар че аз не бях окован и лесно бих могъл да убия императора, буквално с един удар. Поклоних се и той ми каза да се изправя. Бяха ме учили на алпирански по негова заповед, защото според имперския закон всеки трябва да разбира отлично какво се говори на съдебния му процес. Попита дали имам оплаквания от отношението към мен и аз отрекох. После ме попита дали чувствам вина за смъртта на Надеждата и аз отново отрекох. Той попита защо. Отговорих му, че съм боец, който служи на Вярата и на Кралството. Той поклати костеливата си малка глава и ме нарече лъжец. После добави: „Песента ти ти казва, че не си направил нищо лошо.“ Той знаеше. Почти не долавях дарба в него, едва шепот някакъв, но въпреки това знаеше. Каза, че всички, които биват избирани да седнат на императорския престол, имат една и съща дарба — способността да разпознават потенциала на другите хора. Не величието, нито състраданието или мъдростта. А само потенциала, склонността да проявиш талант. Но каква е природата на този потенциал ставало ясно много по-късно и понякога с цената на неприятни последствия. Малко преди войната, обясни той, започнал да проумява какво естество има потенциалът на Надеждата и разкритието го разтревожило сериозно. Освен това в двора имало друг, далеч по-перспективен — не разбрах дали говори за мъж или за жена, — но така или иначе да избере онзи, другия, би му навлякло обвинения във фаворизиране, а това е сериозна простъпка в една страна, където буквално всеки може да се изкачи до трона с благословията на боговете, а тя е мистична сила, на която императорът е само проводник. Моята намеса била разрешила дилемата му, затова нямало да ме осъдят на смърт и нямало да ме подложат на изтезания. Той обаче обичал народа си и изпитанията на поданиците му в ръцете на нашата армия превръщали проявената към мен милост в негово лично страдание. „Ако мога да претендирам за някакво величие — каза ми той, — то ще се съдържа в победата ми над омразата, с която вие се опитахте да заразите сърцето ми. Един император не може да си позволи този лукс.“ Вече бях разбрал, че съм по-недостоен човек от него, но в онзи момент това чувство стана особено мъчително. Разказвам ти всичко това, за да разбереш, че оттогава се опитвам да вървя по стъпките му, да съм свободен от омраза във всички свои действия, включително във воденето на тази война. Уви, твоите хора успяха да подложат крак на тази моя благородна амбиция.