— Вяра! — изсумтя Илтис, докато се гушеха зад щита му и един връх на стрела цъфна пред очите им, пробил увитото с кожа дърво малко над ръката му.
— Куките! — ревна Белорат, когато „Морска сабя“ остърга корпуса на другия кораб. Моряците хукнаха да прехвърлят тризъбите си куки през делящото ги разстояние, един залитна, пронизан от стрела, и се катурна през борда. Все по-гъстият дим осигуряваше известно прикритие и с негова помощ моряците издърпаха въжетата, сближавайки максимално двата кораба, после прехвърлиха между парапетите абордажни дъски.
— Те не са дошли с милост! — ревна Щита, застанал до парапета с извадена сабя. — Не показвайте милост и вие!
Екипажът отвърна с озъбен рев и се юрна след него по дъските с високо вдигнати саби и копия. Какво стана по-нататък Лирна и хората ѝ не видяха, защото битката потъна в дима, покрил воларианската палуба.
— Ъъ, ваше величество? — Лирна се обърна и видя Мурел да стои при десния парапет и да гледа към много голям волариански кораб, който идваше право към тях.
— Презаредете машините! — Лирна хукна към дясната мангонела и издърпа лоста, като хвърляше погледи към приближаващото чудовище. „Този няколко пламтящи топки няма да го спрат.“
— Мурел! — извика тя. — Дай катрана!
Придворната дама не реагира. Гледаше към морето, но не към воларианския кораб, а към нещо, което се движеше към него с голяма скорост и перката му оставяше диря във водата като ивица бял огън.
Акулата изскочи над повърхността с разтворени челюсти и биеща опашка и се стовари върху воларианския кораб сред трясък на разцепено дърво. Размята тялото си, хора и такелаж се разлетяха като плява, отломки хвръкнаха високо във въздуха, ужасени мъже скачаха в морето. Воларианският кораб се килна под тежестта на акулата, горната палуба се срина, после целият кораб полегна на хълбок и започна да потъва. Десетки мъже се мятаха във водата, потъващият кораб образува водовъртеж около себе си, появиха се високи вълни, после се успокоиха почервенели, когато главата на акулата се появи между оцелелите с раззинати челюсти. Само след няколко секунди от оцелелите не остана и следа, нищо не напомняше за кораба освен няколко сцепени дъски и бурета, които подскачаха по вълните.
„Браво — помисли си Лирна, зърнала червените ивици на акулата под повърхността. — И пак заповядай.“
Привечер останките на воларианската флота се скупчиха за по-добра отбрана като бизон, изправен срещу вълча глутница, а мелденейските съдове ги стегнаха в обръч и ги засипаха с неспирен дъжд от огнени топки. От време на време някой волариански капитан събираше смелост да отвърне на ударите, но в повечето случаи появата на акулата се оказваше достатъчна смелчагата да подвие опашка. Вече три пъти чудовището бе изскачало от морето да унищожи всеки кораб, наближил „Морска сабя“, всяваше ужас сред воларианците и съсипваше бойния им дух с всеки смазан корпус и с всяко мазно кърваво петно по вълните. След като акулата унищожи и третия кораб — гигантски войскови съд, който потъна сред писъците на стотиците войници, уловени в капана на трюмовете му, — много волариански кораби просто направиха завой и поеха на изток с вдигнати платна. По залез-слънце Лирна преброи едва двестатина кораба, скупчени под огнените залпове. Акулата и уменията на пиратите бяха наклонили везните, но на висока цена. По нейна преценка поне половината от мелденейската флота беше пострадала повече или по-малко, безчет кораби се носеха безцелно по вълните наоколо, палубите им натежали от трупове.
След падането на нощта последните волариански кораби направиха опит да се измъкнат, но пламтящите корпуси на техните побратими им отнеха прикритието на мрака, а мелденейците стегнаха обръча да ги довършат. Лирна видя как три пиратски съда нападат едновременно войскови кораб, мелденейските моряци се прехвърлиха на вражеската палуба и звуците на битка скоро бяха заместени от писъци на масово клане. До полунощ всичко свърши и Щита нареди да вдигнат платната и да поемат на югоизток.
— Имаме да потопим още петстотин — каза той. — По-добре си починете, ваше величество.
Отстъпил им бе собствената си каюта — на Лирна и дамите ѝ. Мурел и Орена вече спяха, легнали една до друга с все дрехите, ръцете им червени, след като часове наред се бяха грижили за ранените. Лирна приседна до Орена и жената изскимтя уплашено. Размърда се, но Лирна я погали по косата и Орена се успокои.