— Шш, всичко свърши — прошепна Лирна.
Изтегна се на леглото, уморена до смърт. Надяваше се сънят скоро да дойде, но знаеше, че е по-вероятно да гледа тавана с часове. Твърде много беше видяла днес, и добро, и ужасно, всичко се тълпеше в главата ѝ и тя за пореден път съжали, че не умее да забравя. Но споменът, който изплува в съзнанието ѝ, не беше за битка или за пищящи мъже, разкъсвани от челюстите на акулата, а за един стар човек на легло… толкова стар, толкова изпит от годините и разочарованията, че беше трудно да познае в него баща си и още по-трудно да види в него крал.
Тя сведе поглед към ръцете си и видя, че в тях няма свитък… Различно е. Вдигна ръце към лицето си и напипа там белезите от изгаряния, грапава, съсипана плът.
— Ти не си моята дъщеря — каза старецът в леглото. — Тя е красавица.
— Да — отвърна Лирна. — Красавица беше.
Старецът се разкашля, кръв изби на устните му, гласът му прозвуча слаб, умоляващ:
— Тя къде отиде? Имам да ѝ казвам разни неща.
— Отиде да говори с алпиранския посланик. — Лирна приседна на ръба на леглото и взе ръката на стареца в своите. — Но ми остави послание.
Уморените му, но все още интелигентни очи се присвиха.
— Дано да е извинение. Няма да допусна нейната слабост да съсипе плановете, които градя цял живот.
Лирна се засмя, осъзнала, че този ужа̀сен стар хитрец все още ѝ липсва.
— Извинение, да. Каза да ти предам, че съжалява, дето те е победила на кешет преди години. Но е била твърде малка тогава и не си е дала сметка колко ще те вбеси това.
— Ха — изсумтя той и издърпа ръката си. — Не пропуска да ме подразни. Майка ѝ беше същата. Отнех ѝ дъската за нейно добро, да я защитя. Не биваше да се разчува, че е толкова… специална. Но в онзи ден разбрах, че имам достоен наследник.
Лирна усети сълза да се стича по бузата ѝ и се усмихна на смръщената му физиономия.
— Тя не изпълни заповедта ти. Редно е да го знаеш. Прие условията на императора и Малциус се върна да седне на трона. Големият ти план не доведе до нищо.
— А той добър крал ли е?
Лирна потисна въздишката си.
— Той е мъртъв, татко. Убиха го пред очите ми, с все кралицата и децата им. Желанието ти се изпълни и сега аз съм кралицата. Управлявам земя опустошена и окървавена.
Смръщената му физиономия се разтегли в крива усмивка, той протегна костеливата си ръка и повдигна брадичката ѝ.
— След Червената ръка беше същото — смърт и развала навсякъде. Но земята ни се въздигна отново, постарах се да стане така. Зорлем я изправих на краката ѝ за няма и едно поколение.
— Хората може да не ме приемат такава…
— Ами накарай ги.
— Враговете ни са много…
— Ами убий ги.
Лирна усети студен повей по скалпа си, обърна се и видя, че прозорецът е отворен, вятър развява завесите и вкарва дъжд в стаята. Обърна се отново към стареца и го целуна по бузата.
— Ще ми се да беше по-добър човек, татко.
— Един по-добър човек не би ти оставил кралство, което да наследиш, пък било то и опустошено.
Усмихна ѝ се, а вятърът се усилваше, изпълваше стаята и бе толкова студен, че тя затаи дъх…
Събуди се и завари Орена и Мурел да се мъчат с прозореца, който се беше отворил и пропускаше блъскан от силен вятър дъжд. Мъждивата лампа се клатеше силно на тавана.
— Извинявайте, ваше величество — каза Орена и успя да затвори капака. — Надявахме се да не ви събудим.
Лирна се надигна, но в същия миг корабът се люшна силно и тя политна назад към стената.
— Буря?
— Започна преди час — каза Мурел и сви глава между раменете си, когато гръмотевица отекна през кораба. — След преживяното днес мислех, че повече нищо не може да ме уплаши. Но тази буря…
Лирна я прегърна утешително през раменете. Седяха на леглото, невъзможно бе да заспят отново сред воя и трясъците на бурята.
— Екипажът вярва, че сте докосната от техните богове, ваше величество — прошепна Мурел. — Че сте призовали акулата от дълбините. Наричат ви Ръката на Одонор.
— Удонор — поправи я Лирна. „Богът на ветровете, най-силният от всички богове… Ако съм твоя ръка, то би ли прекратил, моля, тази проклета буря?“