Брат-командирът, който чакаше в кулата, беше прехвърлил четирийсетте, прошарената му коса беше подстригана късо, челото му беше в белези, а очите — толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Поздрави ги с дрезгав глас, който навяваше мисли за бойно поле, и се поклони според етикета.
— Ваше височество.
— Брат-командир Солис, нали? — Тя се смъкна от гърба на Самур и с мъка потисна импулса да разтърка изтръпналия си задник.
— Да, ваше височество. — Изправи се и посочи други двама братя, които стояха наблизо. — Братя Хервил и Иверн също ще дойдат с нас на север.
Тя вдигна вежда.
— Само трима? Вашият аспект увери краля, че ще подпомогне всячески мисията ни.
— Само шестима вардим този проход, ваше величество. Повече не мога да отделя. — Думите му прозвучаха категорично, знак, че никаква кралска надменност или женско очарование няма да променят решението му. Беше чувала за него, разбира се. Брат Солис беше прочутият инструктор по бой с меч от Шестия орден, страшилище за лонаки и разбойници, оцелял след падането на Марбелис… и учител на Вейлин Ал Сорна.
„Татко, умолявам те…“
— Както кажете, брат Солис — отвърна с усмивка тя. Беше от най-хубавите ѝ усмивки — мила, без да е твърде ослепителна, и с точното количество възхищение към смелия брат. — Никога не бих оспорила преценката ви по такива въпроси.
Смелият брат я погледна с бледите си очи, лицето му беше безизразно.
„Този поне е различен.“
— Водачът тук ли е?
— Да, ваше височество. — Отстъпи крачка встрани и махна към кулата. — Наредих да ви приготвят храна.
— Много мило.
Вътрешността на кулата носеше неоспорими белези на скорошно енергично почистване, но характерната воня на мъжка пот се усещаше въпреки усилията. Лирна плъзна поглед по простичката, но изобилна храна, отрупала масата пред огнището. Столовете около масата бяха празни, както и стаята като цяло.
— Водачът? — обърна се тя към Солис.
— Насам, ваше височество. — Тръгна към тежка врата в дъното на стаята и пъхна ключ в голямата ключалка на бравата. — Наложи се да я настаним долу.
Отвори вратата. От другата ѝ страна се спускаха каменни стъпала. Солис извади факла от една скоба в стената.
— Последвайте ме, ако обичате.
Лирна се обърна към Нерса и Джулса.
— Дами, останете тук и се подкрепете с храната, която братята са ни подготвили любезно. Лорд-маршале, вие елате с мен.
Двамата със Смолен тръгнаха след Солис по витото стълбище, което ги отведе в малка стая. Единствената светлина влизаше през тесен прозорец с желязна решетка. Жена седеше в дъното на стаята, в сенките, протегнала дълги крака в червен кожен панталон към светлината, очите ѝ святкаха. Размърда се при появата на Лирна, сви крака и веригата около единия ѝ глезен издрънча в каменния под.
— Това ли е водачът ни? — попита Лирна.
— Да, ваше височество. — Студеният поглед, с който претегли жената в сенките, красноречиво говореше какво мисли Солис за цялото това приключение. — Пристигна преди два дни с бележка лично от Върховната жрица. Дадохме ѝ легло и храна, както ни бе наредено, но същата нощ тя нападна един от братята ми. Порезна рана от нож в бедрото. Сметнах, че ще е по-разумно да я затворя тук.
— Имала ли е причина да нападне брата?
Солис се размърда неспокойно.
— Изглежда, той е отказал да задоволи… апетитите ѝ. Което явно минава за тежка обида в обществото на лонаките.
Лирна се приближи до лонакската жена. Солис я изпревари, така че да застане между двете, и спря с отпуснати покрай тялото ръце.
— Как се казваш? — попита Лирна жената.
— Тя не говори езика на Кралството, ваше височество — каза Солис. — Почти никой лонак не го говори. Нашите слова омърсявали душата им. — Обърна се към жената. — Еск горин сер?
Жената не му обърна внимание; вместо това се премести крачка напред, под светлината. Лицето ѝ беше гладко и ъгловато, с високи скули, главата ѝ беше гола, ако не се броеше дългата черна плитка, която започваше от темето и се извиваше през едното ѝ рамо, стегната в края със стоманена гривна. Облечена беше с тънък кожен елек, който разкриваше сложна татуировка, нещо като лабиринт в зелено и червено, плъзнал по кожата ѝ от лявото рамо до брадичката. Жената измери Лирна с поглед от главата до петите и бавна усмивка разтегна устните ѝ. Каза нещо на собствения си език, бързо.
— Екар! — излая Солис и пристъпи заплашително към нея.