Преследвачите бяха включили и друг неприятен елемент в тактиката си — насъскваха глутници робски хрътки: и при най-слабия намек, че кучетата са уловили диря, трийсетина и повече кучета хукваха из гората и убиваха наред. Вчера поредната гонка ги бе довела толкова близо до лагера, че се стигна до битка, хрътките на Вярата се спуснаха да пресрещнат своите братовчеди и настана невиждано меле. Френтис поведе половината бойци към ариергарда, Давока нападна с останалите по фланга. По всичко личеше, че лонакската жена изпитва особено силна омраза към робските хрътки, избиваше ги без задръжки и без умора, разсичаше кървава пътека в редиците им. Френтис я бе заварил да довършва водача на глутницата, забила копието си между ребрата му. С разкривено в грозна гримаса лице Давока завъртя копието да прониже сърцето.
— Изкривени — каза тя в отговор на смръщения му поглед. — Направени са грешно и миришат грешно.
— Запазихме ти малко, брат Френтис — каза Иллиан и му предложи паница с каша.
Той потисна желанието си да я попита дали тя е приготвила закуската и вместо това просто взе предложената му паница.
— Благодаря, милейди. — Гребеше от кашата и оглеждаше лагера. Аспект Грейлин седеше сам, както му се случваше често напоследък, и изглеждаше потънал в мисли. Давока и Ермунд отново се упражняваха, този път борба без оръжие. Не му убягнаха усмивките ѝ, когато се търкулнеха в тревата след поредната хватка, и се зачуди дали не трябва да предупреди Ермунд, но после забеляза усмивчиците и на Ермунд, което вероятно означаваше, че предупреждението би било излишно. „Кога намериха време?“
Трийсет и четири, който все още не си беше избрал име, седеше с Греблото и се упражняваше да говори на езика на Кралството, макар че урокът като че ли се състоеше най-вече от ругатни и тяхната правилна употреба.
— Не — поклати глава едрият мъж. — Свинеебец, не ебесвинец.
Джанрил Норин точеше меча си с безучастно лице и празни очи. Зад него инструктор Ренсиал се грижеше за последните им два коня, жребеца ветеран и кобилата. Неотдавна бе съобщил на Френтис, че иска да ги размножи, да осигури нова кръвна линия за оборите на ордена, чието състояние бе неизчерпаем повод за критики.
— Твърде много слама има на пода — мърмореше той. — А стените не са варосвани от месеци.
— Ние, такова, се чудехме, брат Френтис — прекъсна мислите му Арендил. — За воларианците.
— Какво по-точно?
— Откъде идват. Давока казва, че си бил там. Нашата млада дама смята, че всички идват от един гигантски град, но аз от дядо си знам, че империята им покрива половината свят.
— Империята им наистина е голяма — отговори Френтис. — А за Волар се говори, че е най-великият град на света, макар че самият аз не съм бил там.
— Но сте били в империята? — попита Иллиан. — Видели сте какво ги превръща в такива зверове.
— Видях градове и прекрасни пътища. Видях жестокост и алчност, но тях съм ги виждал и тук. Видях хора, чийто живот е странен в много отношения, но в други е същият като навсякъде.
— Тогава защо са толкова жестоки? — със сериозен тон попита момичето, личеше си, че отговорът наистина го интересува.
— Жестокост има във всички ни — каза той. — Но те са я превърнали в добродетел.
Насочи отново поглед към лагера и се застави да преброи хората. „Четиридесет и трима, плюс осем хрътки. Това не е армия, а аз не съм военачалник.“
Изправи се и взе меча и лъка си.
— Тръгваме — каза високо, така че да го чуе и Давока.
— Пак ли ще местим лагера, брат Френтис? — попита с нежелание Арендил.
— Не. Напускаме гората. Тук не можем да спечелим. Време е да бягаме.
Джанрил стоеше, вдигнал на рамо стария си ренфаелски меч. Не носеше раница, нито дори манерка, нищо, което да поддържа живота му.
— Не е нужно да го правиш — каза му Френтис. — Бих искал отново да те чуя как пееш, приятелю. Песента ти прави живота по-добър.
Бившият менестрел само го стрелна с безучастен поглед, после му обърна гръб и си тръгна. След няколко крачки спря и погледна през рамо.
— Казваше се Елора. Умря с моето дете в утробата си.
Продължи напред и скоро се изгуби сред дърветата.
Не беше лесно. Инструкторът изглеждаше на ръба на сълзите, докато Френтис излагаше аргументите си, но накрая все пак се съгласи да пуснат конете и да ги отпратят на север с надеждата ловджиите да поемат по тяхната диря.