— Дирята им се открива твърде лесно, инструктор Ренсиал — каза Френтис. — В прохода имат коне, а инструктор Солис със сигурност има нужда от най-добрия майстор коняр в Кралството.
Поеха на запад с намерение да се отклонят на север, след като оставят още фалшиви следи, с които да заблудят преследвачите. Френтис и Давока се движеха в края на колоната, а Ермунд разузнаваше напред с Арендил и Иллиан. Момичето беше развило отличен усет за звуците на гората, чуваше песента ѝ не по-зле от всеки брат или ловец. До мръкване изминаха поне двайсет мили, което беше чудесно постижение в Урлишката гора.
Тази нощ не запалиха огньове, гушеха се един в друг да се топлят и мълчаха.
— Стига си се въртял! — сопна се Иллиан на Арендил. Двамата лежаха един до друг до една паднала бреза.
— Тъпото ти куче ми ближе лицето — отвърна намусено той.
Френтис седеше на пост до Грейлин, наострил очи и уши за песента на гората. „Нощем гората изглежда черна — беше ги учил преди много години инструктор Хутрил. — Безкрайна бездна. Ала в мрака тя е по-жива, отколкото под светлината. Успокойте страховете си и знайте, че гората ви е приятел, защото тя е най-добрият постови, който ще имате някога.“
Някъде по върховете на дърветата сова бухаше на съседката си с дълбок и надежден глас, през равни интервали. Вятърът носеше само уханията на гората, без следа от човешка пот или по-сладникавата воня на кучета. В бездната не се виждаше издайнически отблясък на метал под лунните лъчи.
— Теренът на север е открит, братко — прошепна едва доловимо Грейлин. — Ще трябва да прекосим близо сто и петдесет мили ренфаелска територия, за да стигнем до прохода. Рискът е голям.
— Знам, аспекте. Но тук е още по-голям.
И през следващия ден продължиха на запад — Френтис нареди хората да свърнат на север чак по здрачаване. Самият той, заедно с Боец и Ермунд, продължи още час на запад, като се стараеше да оставят счупени вейки по пътя си и видими следи от ботуши и лапи. Продължиха така до падането на нощта, после поеха на север към реката и продължиха по брега ѝ до един плитък брод. Останалите ги чакаха от другата страна, Давока излезе от сенките с копие в ръка, Иллиан се изправи иззад един храст със запънат арбалет.
— Тръгваме призори — каза Френтис, отпусна се до ствола на един бор и се остави на съня да го отнесе за няколкото часа, които оставаха до съмване.
Утринта донесе нова миризма, задушлива и остра. Френтис извика Иллиан и кимна към бора. Момичето връчи арбалета си на Арендил и започна да се катери, изтегляше се от клон на клон, докато не стигна почти до самия връх.
— Огън — докладва тя, след като се смъкна на земята. — Много огън.
— Къде? — попита Давока.
— Навсякъде. От всички страни. Но най-големият огън е южно от нас, недалече от града.
Френтис и Грейлин се спогледаха. „Дарнел е подпалил Урлишката гора заради нас?“
— Какво ще правим? — попита Греблото, по-скоро проплака по своя си начин.
— Каквото правят всички други живи същества в гората. — Френтис преметна лъка си през рамо, отвори раницата и започна да изхвърля всичко излишно. — Ще бягаме.
Всеки пробег траеше час, Френтис тичаше напред и налагаше убийствено темпо. Някои от бойците изоставаха изтощени и буквално се сриваха от умора, но Френтис беше безмилостен и пращаше Давока да ги пришпори с обещание за най-страшни наказания, ако изостанат отново. През цялото време миризмата на дим ставаше все по-силна, първите колони се издигаха черни в небето през пролуки в балдахина от зеленина. Както можеше да се очаква, темпото затрудни най-много Грейлин, горкият подтичваше в края на колоната, пухтеше и се потеше обилно. Но не се оплака нито веднъж и издържа, без да се срине, чак до падането на нощта.
По залез-слънце Иллиан се изкатери на друго дърво, тънката ѝ фигурка се чернееше на фона на оранжевото небе.
— Много голям пожар на юг — каза тя. — Пламъците са толкова високи, че не се вижда градът. На запад има друг, почти толкова голям.
— А пред нас? — попита Френтис.
— По-малки пожари, които още не са се слели, но растат.
— Значи няма да почиваме. Движете се в колона близо един до друг. Когато димът стане гъст, хванете се за ръце.
След първата миля започна да става горещо, скоро след това се озоваха под пелена от дим, примесен с пепел, хората кашляха и се давеха, влачеха се с препъване, хванати за ръце. Френтис държеше ръката на Иллиан, която с другата си ръка държеше Арендил. Френтис често спираше и се взираше напред в търсене на пътека, която да не е огряна от оранжевото зарево. От време на време някой елен или глиган притичваше през дима и се изгубваше от погледа, преди Френтис да е видял път за изход, който дивите животни, за разлика от тях, можеха да налучкват инстинктивно.