Вървяха по тясна пътека, когато силен трясък ги предупреди за падащо дърво. Миг по-късно един висок бор се срина и им прегради пътя, целият обхванат от пламъци. Френтис се заоглежда за друга пътека, но виждаше само оранжевото сияние. Дръпна Иллиан към себе си и кресна в ухото ѝ, за да надвика рева на огъня:
— Кажи на аспекта да дойде в челото на колоната!
Грейлин се появи след минутка, целият в пот. Френтис посочи с въпросителен поглед пламтящия бор. Аспектът се втренчи в дървото, после пристъпи напред с израз на примирение. Вдигна двете си ръце с широко разперени пръсти, раменете му бяха изгърбени, сякаш натискаше невидима стена.
В първия миг не се случи нищо, после боровият ствол потрепна, разтресе се и се пръсна на горящи отломки, които се разхвърчаха на всички страни. Грейлин падна на колене, дишаше тежко и се давеше от дима, кръв течеше от носа му. Френтис му подаде ръка, но аспектът му махна нетърпеливо и го прикани с жест да продължи.
— Няма да те оставя тук, дебел стар глупако! — кресна Френтис, мушна ръка под месестата мишница на аспекта и го издърпа да стане. — Върви бе! Върви!
Скоро димът стана толкова гъст, че не виждаха нищо, принудиха се да пълзят, защото близо до земята въздухът беше сравнително чист. Около тях дървета се кършеха и падаха в пламъци, дъбове и тисове се сриваха със стон. „Умира, гората умира — помисли си Френтис. — Заедно с Дарнел убихме Урлишкия лес.“
Внезапен повей на вятъра разпръсна дима, колкото Френтис да се ориентира какво има наоколо. Погледът му се спря на широка поляна с малко дървета, все още недокосната от пламъците.
— Стани! — извика той и дръпна Грейлин. — Почти излязохме. Бегом!
Колоната се развали, всички тичаха със сетни сили, спъваха се и кашляха, горещина като от пещ пареше гърбовете им. Френтис се срина, внезапно осъзнал, че тича през висока трева под ясно небе. Лежеше по гръб, гълташе жадно въздуха и се чудеше дали някога е вкусвал нещо по-прекрасно.
— Никога не е видяно — мърмореше си Грейлин. Френтис седна в тревата и погледна аспекта, който се взираше в горящия лес. Гората пламтеше отвсякъде, небето над дърветата беше пълно с въртопи черен пушек, които закриваха слънцето и ги потапяха в студена сянка.
— Аспекте? — попита Френтис.
— Това никога не е видяно. — Грейлин поклати глава. Продължаваше да се взира в умиращия лес, лицето му бе смръщено от дълбоко объркване. — Няма го в нито едно провиждане. Намираме се отвъд пророчествата.
Загубили бяха петима в огъня, отделили се неусетно в гъстия дим. Френтис се бе притеснил, че са загубили и хрътките, но Боец се появи малко след като поеха на север, дотича с подскоци през високата трева, следван от Чернозъбка и още шест кучета от глутницата. Събори Френтис по гръб и започна да го ближе по лицето, като скимтеше дрезгаво.
— Добро куче си ти, добро куче — каза му Френтис и плъзна уморено ръка по козината му.
Оглеждаха се с тревога за следи от воларианската кавалерия, но вятърът се оказа на тяхна страна, духаше откъм гората и ги скриваше в рядък дим. Френтис на няколко пъти чу далечен зов на сигнална тръба и тропот на копита, по нито веднъж кавалерията не се приближи толкова, че да се превърне в реална заплаха. Теренът северно от Урлиш беше предимно равнинен с ниски възвишения, но след първите двайсетина мили се промени в ждрела и скални откоси, които Френтис помнеше отлично от своето Изпитание на пущинака и които осигуряваха добро прикритие. Издири една надвиснала канара, която помнеше от трите дни преди хората на Едноокия да го намерят, високо образувание от пясъчник с ерозирала ниша в основата, достатъчно голяма да побере цялата им група. Бързият поток наблизо маскираше допълнително звуците от лагера им, макар че да запалят огньове не посмяха.
— Достатъчно огън видях за един ден — каза Иллиан и дори се засмя, но на Френтис не убягнаха нито тръпките, които я накараха да се свие зиморничаво, нито изтощеното ѝ лице. Храна нямаха, нито други дрехи освен тези на гърба си, които да ги предпазят от нощния студ. „Не трябваше да се стига дотук — каза си той. — Твърде много дни изгубих в безсмислени битки, твърде опиянен бях от кръвта.“
Гласът ѝ прозвуча отново в главата му, както се случваше често в моменти на съмнение: „Ала нима вкусът ѝ не беше прекрасен, любими?“