Дойде и в сънищата му тази нощ, пак бяха на онзи плаж и прибоят се разбиваше под червено небе. Но този път нямаше дете с тях. Жената стоеше както преди, не се обърна да го посрещне, а наблюдаваше спектакъла пред себе си неподвижна като статуя, с разрошена от вятъра коса. Той застана до нея и впи поглед в профила ѝ.
— Толкова много — каза тя, без да се обръща. — Повече и от най-доброто ни постижение, любими.
Той погледна към мократа ивица на прибоя и видя подмятаните от вълните тела. Плажът се простираше вляво и вдясно от тях, докъдето поглед стигаше, и целият беше осеян с трупове.
— Ние ли сме направили това? — попита Френтис.
— Ние? — Лека усмивка се появи на устните ѝ, искра от предишната жестокост припламна в очите ѝ, когато завъртя глава да го погледне и посегна да хване ръката му. — Не. Ти го направи, когато ме уби.
Вече виждаше, че не е само плажът. Морето беше пълно с трупове от брега до хоризонта. Всички мъртви на света пред погледа му.
— Как?
— Аз щях да съм ужасна — отговори тя. — Царуването ми щеше да е период на безгранична и ненаситна алчност, една огорчена кралица, която наказва света заради самотната си злоба. Защото по онова време ти вече нямаше да си до мен, щеше да си паднал в последната безнадеждна битка срещу моята Орда. Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него. Аз нямаше да направя това. Аз бях последният шанс на света за спасение.
Той ѝ позволи да хване ръката му, усети топлината на плътта ѝ, която не беше студена като преди. И тогава изведнъж осъзна, че ако тя беше приела неговата сделка, двамата щяха да останат заедно до края на дните си. Всички омрази и престъпления щяха да бъдат забравени на това далечно място, където щяха да отгледат детето си, докато светът се срива в руини нейде извън тяхното полезрение. Чувството за вина го задави, прииска му се да я вземе отново в обятията си, да смаже костите ѝ и да усети предсмъртната ѝ конвулсия.
Тя се усмихна, жестокостта в погледа ѝ се стопи. Стисна по-силно ръката му и каза с пресекнат глас:
— Съжалявам, любими, но сега и двамата трябва да се събудим.
— Брат Френтис! — Гласът на Арендил бе тих, но настоятелен, младежът го дърпаше за ръката. — Идват конници.
Поведе ги по тясна пътечка в скалната стена, легна по корем на билото и надникна над ръба към ездачите. Батальон от Свободната кавалерия, предвождан от отряд ренфаелски рицари. Най-отпред яздеше висок мъж, чиято броня бе покрита със син емайл. След минута-две, когато водачът се приближи още малко, Френтис усети как Арендил настръхва до него.
— Баща ти?
Лицето на Арендил се бе разкривило от омраза, кокалчетата му се белееха върху дръжката на дългия меч.
— Винаги носи синя броня. Говори се, че харчи за нея половината богатство на васалството.
Конниците спряха на триста стъпки от тях, кучкарите и кучетата се придвижиха към челото на колоната. След малко един посочи право към ждрелото.
— Докато ни търсят тук, ние да бягаме — каза Давока. — Ще сме се отдалечили с няколко мили, докато ни хванат следата.
Грейлин изрече думите, които вече се оформяха в главата на Френтис:
— А когато я хванат, ще ни настигнат, преди да е паднала нощта. — Срещна погледа на Френтис. — Уморих се да бягам, братко.
Когато ездачите се появиха в галоп в ждрелото, дебелакът стоеше пред скалния навес, сплел пръсти пред шкембето си. Високият рицар със синята броня вдигна ръка, батальонът спря, а самият той подкара коня си в лек тръс и поздрави с поклон дебелака, макар и без да слиза от седлото. Разговорът им не се чуваше добре от скривалището на Френтис при входа на ждрелото, където той клечеше зад една скала заедно с Арендил, но все пак различи думите „Червения брат“ и „син“. Грейлин отговаряше на въпросите със спокойна усмивка и дружелюбно кимане, но рицарят не се върза и много скоро извади меча си, пришпори коня си напред и спря чак когато върхът на острието се озова на педя от гърдите на аспекта.
— Стига толкова, достатъчно — чу го Френтис. — Къде са те? Край на игричките.
Френтис погледна към Арендил с вдигнати вежди. Лицето на младежа беше бледо като платно, но той все пак кимна решително.
— Дарнел! — извика Френтис и излезе от прикритието. Държеше лък със запъната в тетивата стрела. Арендил се изправи до него с изтеглен меч.
Рицарят завъртя коня си към тях. Лицето му беше скрито зад шлема, но в гласа, с който зараздава команди, се лееше триумф. Останалите рицари от отряда пришпориха конете си в галоп, напълно забравили за Грейлин, което се оказа фатална грешка.