— Този човек беше номериран роб със специфични умения — каза Френтис на Вендерс. — Предполагам, че познаваш достатъчно воларианци и знаеш какво означава това.
Лицето на рицаря застина в гримаса на страх, а откъм бронята му се разнесе силна миризма.
— Вяра! — изпръхтя Греблото и се извърна с погнуса. — Да беше оставил на рицаря да го довърши, по-приятно щеше да е за гледане.
Отдалечи се да пребърка труповете за ценности. Престъпните навици трудно се забравят.
— Така — каза Френтис и клекна до Вендерс. — Нямаме достатъчно време за изкуството на моя приятел, затова сигурно ще разбереш защо държа отговорите ти да са откровени и кратки.
Рицарят започна да кима енергично в ограниченото пространство на шлема си.
— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за лорд Дарнел и какви ги върши той във Варинсхолд — продължи Френтис. — Колко хора има, къде спи, какво яде. Ще ми кажеш също така къде държи аспекта на моя орден.
Направиха погребална клада за Грейлин и Френтис смънка кратка заупокойна молитва, защото за по-дълга церемония нямаха време. „Как да кажеш всичко за такъв човек в няколко изречения?“ — помисли си той. Опита се да изрецитира пасаж от Катехизиса, но след първите два-три стиха се оплете и спря. Другарите му се спогледаха неуверено, а Давока пристъпи напред.
— Моят народ се бои от такива като него — каза тя и гласът ѝ проехтя в ждрелото. — Мислим, че те крадат от онова, което принадлежи на малесата и на боговете, и че кражбата ги изкривява и ги прави недостойни за клан и доверие. Този човек ми показа, че грешим.
Арендил пристъпи напред и се усмихна тъжно на увитото в плащ тяло на Грейлин.
— Понякога ми разказваше истории за Ордена, нощем, докато другите спяха. Всяка история беше различна и носеше нова поука. Надявам се, че съм го слушал с цялото внимание, което заслужаваха историите му.
Иллиан пристъпи до него, лицето ѝ се сгърчи от напиращи сълзи. Стисна здраво ръката му и каза:
— Каза, че кръвта ме правела дама, но животът ме бил направил ловджийка. И че според него второто ми пасвало повече.
Френтис пристъпи с факлата, поднесе я към подпалките и се дръпна назад.
— Сбогом, учителю — прошепна той на издигащите се пламъци.
Давока свали бронята на Вендерс, извади стрелите и превърза раните му. Действаше бързо и грубо, така че писъците на рицаря ехтяха надалеч и Ермунд се видя принуден да запуши с ръка устата му и да опре нож до гърлото му, докато Давока приключи. Опряха го на голям камък, сринал се от скалната стена, и оставиха една манерка така, че да може да я стига.
— Когато господарят ти те попита какво е станало — каза му Френтис, — кажи му, че Червения брат му праща поздрави и скоро ще се върне, за да си уредят сметките. Ако си умен, ще пропуснеш да му кажеш колко услужлив си бил.
— Вие всички сте глупаци — отвърна рицарят, открил в себе си останки от храброст сега, след като беше станало ясно, че няма да го убият. — Тази земя вече е на воларианците. Ако искате да живеете, трябва да прегънете коляно пред тях. Мислете ме за страхливец, ако щете, но след двайсет години аз още ще съм жив, а всички вие отдавна ще сте ум…
Стрелата от арбалета на Иллиан издаде металически звън, когато се удари в скалата зад Вендерс, след като го бе пронизала в окото. Не беше за вярване, но той успя да изблее още няколко думи, които, уви, се изгубиха в пръските разпенена слюнка, която изби на устата му, после клюмна напред, безжизнен и мълчалив.
— Извинявай, брат Френтис — каза Иллиан с израз на искрено разкаяние. — Пръстът ми се хлъзна.
Три дни се движиха на север. От клането в ждрелото бяха оцелели само два коня, две високи ренфаелски животни, които сега служеха като товарни коне под грижите на инструктор Ренсиал. Мъртвите воларианци се бяха оказали щедър източник на храна — в багажа им имаше ивици сушено месо и твърди сухари от пшеница и ечемик, от които ставаше изненадващо вкусна попара, ако ги накиснеш във вряла вода.
На третия ден скалите и доловете на Северен Азраел отстъпиха пред високите хълмисти равнини на ренфаелската граница, тревистите възвишения се издигаха насред богати пасбища, без горички или скали, които да им предложат подслон.
— Може да свърнем на изток — предложи Греблото. — Да тръгнем към крайбрежието. Там теренът е по-неравен. Помня го ясно от дните си на контрабандист.
— Нямаме време да заобикаляме — отвърна Френтис, макар че отлично разбираше защо бившият бандит държи да тръгнат на изток, „Тук е идеално за кавалерия, но нямаме друг избор.“