Продължиха напред, като избягваха пътища и селца, придържаха се към пасбищата, а хълмовете изкачваха само вечер, за да си направят лагер и да пренощуват. След още два дни преход наближиха река Андур, отвъд която, по думите на Арендил, имало предостатъчно гора.
— Слава на Покойните — каза Иллиан. — Тук се чувствам все едно съм гола.
Бяха изминали пет мили следващата сутрин, когато го чуха — далечен гръм, придружен от леко треперене под краката им. Сред тях вече нямаше ни един достатъчно наивен да вземе тези звуци за начало на буря.
— Движат се на юг — докладва Давока, проснала се с ухо, долепено до земята. — Пред нас са — добави и се изправи. — Много скоро ще са тук.
— Иллиан! Арендил! — Френтис им махна да яхнат конете. Инструктор Ренсиал свали набързо дисагите и им даде юздите. — В галоп на запад — каза им Френтис. — Не спирайте. След седмица би трябвало да стигнете до Нилсаел… — Млъкна, защото Иллиан внезапно пусна юздите и се дръпна назад със скръстени ръце. Арендил застана до нея, също захвърлил юздите.
— Това не е игра… — започна Френтис.
— Знам, че не е игра, брат Френтис — прекъсна го Иллиан. — А аз не съм дете, същото важи и за Арендил. След онова, което направихме, вече не сме деца. Оставаме.
Френтис ги гледаше безпомощно и се давеше в чувството си за вина. Идеше му да им кресне: „Ако умрете тук, вината ще е моя!“
— От самото начало беше ясно, че едва ли ще оцелеем, брат Френтис — каза Арендил с мрачна усмивка.
Френтис издиша бавно, преглътна напиращия крясък, после плъзна поглед по нещастната си банда и не видя страх върху нито едно лице. Всички го гледаха с мълчаливо уважение и чакаха заповедите му. „Бях превърнат в чудовище, но тези хора ме направиха по-добър човек. Върнаха ме. Прибрах се у дома.“
Вече ясно усещаше треперенето на земята под краката си — нарастваше плавно и неотвратимо. „Сигурно са хиляда или повече.“
— Направете кръг — каза той и посочи едно малко възвишение на двайсетина крачки от тях. — Инструктор Ренсиал, моля, яхнете един кон и застанете заедно с мен в центъра.
Яхна другия кон, подкара го към възвишението и застана до Ренсиал, докато другите затваряха обръча около тях, оформяйки бодлив жив плет от изтеглени мечове и изпънати лъкове.
Първите конници се появиха пред погледа им след минути, неясни силуети в утринната мараня, двайсетина мъже, които препускаха в галоп. „Без брони са — помисли Френтис. — Волариански съгледвачи…“ Главата му се изпразни от мисли, когато различи лицето на водещия ездач. Слаб мъж на средна възраст с късо подстригана коса и много светли очи, с тъмносин плащ, който се развяваше зад него.
— Свалете оръжията — извика Френтис, смъкна се от седлото и тръгна напред с подкосени крака. Мъжът със синия плащ дръпна юздите и спря коня си пред него.
— Братко — поздрави го инструктор Солис, гласът му бе дори по-дрезгав, отколкото го помнеше Френтис. — Май се движите в грешната посока.
8.
Рева
Рева чу гласа на Четеца още преди да е стигнала площада и се зачуди как един толкова стар човек може да крещи толкова силно.
— … Отецът е отвърнал погледа си от нас заради тези прокълнати еретици…
Затича се и скоро излезе на площада, който се оказа пълен с хора, всички загледани в центъра на откритото пространство и слушащи в захлас думите на Четеца.
— … този град е дар от Отеца! Бижуто, подарено на Обичаните и наречено на най-великия му слуга! А ние позволихме развалата на друговерците да загнои тук…
— Дръпнете се! — Рева започна да си пробива път през множеството. Повечето зяпачи се отместваха, щом видеха лицето ѝ, други не бързаха толкова, а тя не беше в настроение за любезности. — Мръдни бе! — озъби се Рева и мъжът, който бе посегнал да я сграбчи за ръката, залитна назад с разкървавен нос. След това преминаването ѝ през тълпата стана по-лесно.
— … прочистете този град! Това ми каза Отецът, това пише в Десетокнижието, макар че положих сериозни усилия да открия друг съвет. „Направете града ми чист като преди и взорът ми отново ще се обърне към вас…“
Рева най-сетне се измъкна от тълпата и видя, че в центъра на площада е пълно с коленичили хора, вързани с въжета и заобиколени от мъже с извадени мечове. Повечето мечоносци бяха жреци, забеляза Рева, а останалите бяха предимно мъже над средна възраст, твърде стари, за да участват в сраженията при стените. Като я видяха, немалко от тях очевидно се почувстваха неудобно, но имаше и такива, които я гледаха предизвикателно, един дори се осмели да ѝ препречи пътя, когато тя тръгна към Четеца.