Обърна взор към множеството.
— Не те отнемат от силата ни. А вие! Вие сте нашата слабост! Идвате тук като роби, в каквито воларианците искат да ни превърнат, и се кланяте на този лъжлив старец, пълните сърцата си с лесна омраза, макар да знаете, че Отецът говори единствено за любов!
Обърна се пак към едрия жрец.
— Остави това, преди да си се порязал. — Той я зяпна и мечът с тънкото острие издрънча върху плочките. Рева плъзна поглед по останалите мечоносци и всеки от тях захвърляше оръжието си, щом очите ѝ се втренчеха в него, някои свеждаха поглед от срам, други я гледаха с изумление.
Множеството отдясно внезапно се раздвижи и Рева погледна натам — Антеш и Арентес си пробиваха път през хората, следвани от домашната гвардия в пълния ѝ състав, дузина стрелци и мъжете от Кралската гвардия. Рева вдигна ръка, когато новодошлите тръгнаха към пусналите оръжията мечоносци, после посочи пленниците.
— Освободете тези хора, господа, ако обичате.
Погледна през рамо Четеца. Лицето му беше побеляло, може би от гняв, а може би от изумление.
— Катедралата се затваря до следващо нареждане. И не си показвай лицето извън нея, ясно? — Прибра меча си в ножницата и слезе по стъпалата към васалния лорд. — Мисля, че имаш нужда от почивка, чичо.
Той кимна уморено и се усмихна, после изведнъж примигна стреснато, а очите му се разшириха, вперени в нещо зад гърба ѝ. Рева се обърна и видя Четеца да връхлита отгоре ѝ с кинжал в костеливата си ръка, оголил жълтите си зъби в ненавистна гримаса. Беше твърде близо и връхлиташе твърде бързо, та Рева да се дръпне настрани или да парира удара. Зърна нещо да разсича въздуха край нея, после Четецът се сви на две, кинжалът му я одраска пътьом по ръката и той се срина на катедралните стъпала пред нея. От корема му стърчеше мечът на дядо ѝ. Старчокът се закашля, сгърчи се и умря.
Рева улови чичо си, преди да е паднал, прихвана главата му в скута си. Сложи ръка на гърдите му и усети все по-бавния пулс на сърцето.
— Досега… не бях убивал… никого — каза той. — Радвам се… че именно той… се оказа първият. — Вдигна треперлива ръка към лицето ѝ и Рева я притисна към бузата си. — Никога… не се съмнявай… в любовта на Отеца, моя прекрасна… племеннице. Обещай.
— Обещавам, чичо. Не се съмнявам сега, няма да се усъмня и за в бъдеще, никога.
Той се усмихна, кървясалите му очи загубиха блясъка си.
— Брадор — прошепна той.
— Чичо?
— Мъжът, когото жрецът наричаше „лорд“… името му е… Брадор… — Костеливата ръка се отпусна в нейната. Очите му още гледаха нагоре към лицето ѝ, но Рева знаеше, че вече не виждат нищо.
Васален лорд Сентес Мустор бе положен за вечността в семейната крипта зад стените на имението. По нареждане на Рева присъстваха само тя и мъжете, които носеха ковчега. Искала бе да присъства и Велис, но тя още не беше на себе си след изпълнения със събития ден, върнала се бе в имението пребледняла и с блуждаещ поглед и се бе заключила в стаята си. Рева отпрати носачите и до вечерта седя сама до ковчега. Беше обикновен чамов сандък, който изглеждаше не на място до пищно гравираните мраморни саркофази на предците ѝ. След време трябваше непременно да се погрижи за това. Отвън долиташе тихият ритмичен звук на каменните гюлета, които обсадните машини изстрелваха неуморно към поредната разширяваща се пробойна в стената. Според доклада на Антеш му бяха необходими само още две седмици, за да завърши вътрешната стена.
Надявала се бе, че като поседи тук с костите на предците си, ще получи някакво прозрение, ще ѝ хрумне гениална идея или хитра стратегия как да спаси града, след като крепостните му стени поддадат окончателно. Уви, получи само изтръпнали от студа задни части и чувство за загуба, което бе толкова силно, че все едно гигантска ръка беше изгребала вътрешностите ѝ.
Стана, отиде при ковчега и бръсна с пръсти нелакираното дърво.
— Сбогом, чичо.
Велис ѝ отвори вратата на седмото почукване, бледа и със зачервени очи. Подобие на усмивка прекоси лицето ѝ, после тя се обърна към стаята и влезе навътре, като остави вратата отворена. Рева я затвори след себе си и погледна Велис. Тя седеше на бюрото си, където я чакаше пергамент, изписан наполовина с красивия ѝ почерк.
— Официалното писмо с оставката ми — каза тя и взе перото. — Мисля да приема предложението ти за коня и златото. Когато всичко това приключи, разбира се. Чувам, че Далечният запад предлага много възможности…