Млъкна, когато Рева се приближи и сложи ръце на раменете ѝ. Младата жена явно не бързаше да ги дръпне и Велис вдигна очи да срещне погледа ѝ в огледалото.
— Нали уж беше петно.
Рева се наведе и я целуна по шията. Велис ахна от удоволствие, което изпълни Рева с чувство на екстаз.
— Петното се отми — каза тя, хвана Велис за ръцете и я поведе към леглото. — Сега е дар.
„Грешно ли е? — питаше се тя на следващата сутрин. — Да се чувствам толкова добре във време като сегашното?“ Докато трая съвещанието с капитаните, вниманието ѝ бе наполовина съсредоточено върху усилието да държи под контрол напиращите усмивки, а към Велис дори не смееше да погледне, от страх че ще се ухили до уши или ще се изчерви като домат. Чичо ѝ беше мъртъв, Четецът — заклан на стъпалата на собствената си катедрала, градът бе на ръба на унищожението, а тя можеше да мисли само за чудната нощ, която бе преживяла.
— Просто не е достатъчно, и толкова — настояваше Антеш и потропваше с кокалчета по разпънатата карта на масата в библиотеката. — Можем да ги задържим при пробойните за не повече от няколко часа, а те през цялото време ще атакуват друга част от стената, за да разделят силите ни.
— Какво друго можем да направим? — попита Арентес, старият командир на стражата. — Отбраната на този град разчита единствено на стените. Няма резервен план. Милейди — той се обърна към Рева, — би помогнало, ако имахме някаква представа след колко време Мрач… ъъ, лорд Ал Сорна ще успее да доведе армията си тук.
Рева успя да не вдигне високо вежди. „Той ми е повярвал.“ А после видя напрегнатия поглед на лорд Антеш и осъзна, че старият гвардеец не е сам в заблудата си. „Те наистина вярват, че Отецът ми е изпратил някакво свещено видение.“
— Тези… подробности не ми бяха разкрити, милорд — отвърна тя. — Трябва да планираме така, че да удържим града възможно най-дълго.
Антеш въздъхна и се загледа отново в картата.
— Може би ако построим кули тук и тук, точно зад новите стени. И да ги напълним със стрелци, които да посрещнат воларианците с масиран обстрел…
Лордът на стрелците продължи да развива тезата си, но Рева не го слушаше, а разглеждаше картата. Направи ѝ впечатление почти идеално кръглата ѝ форма. Празното петно на площада беше като центъра на мишена за стрелба с лък, улиците наоколо бяха подредени като концентрични кръгове. Рева посегна за едно парче въглен и започна да чертае по картата.
— Мислим в прекалено малък мащаб — каза тя на двамата лордове, докато чертаеше серия от черни кръгове през улиците, всеки по-малък от предишния. — Не две вътрешни стени, а шест. Всяка трябва да се удържи възможно най-дълго. Стрелци на всеки покрив. Улиците се тесни, така че не е нужно стрелците да са многобройни. Когато пробият една стена, се изтегляме зад следващата.
Арентес дълго разглежда плана ѝ, преди да каже:
— Това означава да сринем четвърт от града.
— Града ще го построим отново, но хората не можем да върнем от мъртвите. — Погледна Антеш. — Милорд?
Лордът на стрелците кимна бавно.
— По всичко личи, че Отецът правилно е избрал своята благословена. Но ще трябва да работим здраво, за да приключим новите стени преди външната да е паднала.
— Да се хващаме на работа тогава. Пък и според мен хората ще се зарадват на всичко, което обещава да отвлече вниманието им от неспирните трясъци.
Велис организира работни бригади по местоживеене, като начело на всяка сложи по един опитен строител. Работеха на смени от по седем часа и никой не гладуваше сега, когато строгото разпределяне на дажбите беше зарязано в полза на по-неотложни неща. Нощем събаряха къщи, които се издигаха в града от векове, и от тухлите и камъните им издигаха барикадите, които бързо се сдобиха с името „пръстените на благословената дама“. По-високите къщи бяха превърнати в миниатюрни крепости с дървени платформи, монтирани към покривите, за да поемат още стрелци, всяка добре заредена с оръжия и муниции. Многобройни мостчета бяха опънати между покривите на къщите, така че подкрепления да се придвижват от едно място на друго.
През това време Рева репетираше с домашната гвардия и градската стража как ще реагират на предстоящата воларианска атака.
— Това наистина ли е необходимо сега? — попита я Велис, като гледаше войниците, които за десети път се спускаха от стените, а Рева отброяваше на глас секундите.