— Всеки, когото убием на стената или при пробойните, е един по-малко, когото да убием на улиците — обясни Рева. Отиде при сержанта на домашната гвардия, който стоеше задъхан заедно с хората си. — По-добре отпреди, но пак с твърде бавно. Още веднъж.
— Имаш късмет, че те обичат — отбеляза Велис, докато гвардейците потегляха на бегом обратно към стълбището.
— Оказва се, че благословията на Отеца, истинска или не, може да върши чудеса.
Велис кимна и нацупи устни.
— Аз, ъъ, мислех да прегледам още веднъж запасите в мазето. Сигурно ще ми отнеме час или дори повече.
Поклони се официално и тръгна, а Рева можеше единствено да се надява, че гвардейците ще отдадат изчервеното ѝ лице на тренировките. Така я караха след онази първа приказна нощ — кратки, но вълнуващи срещи в тъмни ъгълчета, а чувството, че крадат ценно време за личните си удоволствия, прибавяше особена тръпка към любовта им.
— Трудиш се здравата, а?
Рева се обърна и видя Аркен да върви към нея с вдървена походка, лицето му бе напрегнато от потисната болка.
— Връщай се в леглото — нареди му тя.
— Още една минута в лечебницата и ще полудея — отвърна Аркен. — Брат Харин е добър човек, но историите му нямат край. Знаеш ли, че това му е петата война? Ако му позволиш, ще ти разкаже всичко за предишните четири с най-големи подробности.
Рева видя решимостта в погледа му и се отказа.
— На лорд Антеш му трябва помощ в източния квартал — каза тя. — Стигнали са до стара винарна с необичайно дълбоки основи.
Той кимна, но после се поколеба.
— Никога няма да идем в Пределите, нали? Дори ако спечелим тук.
Загледана в широкото му честно лице, Рева видя, че момчето, което познаваше преди, е изместено от този добър и храбър мъж, който стоеше срещу нея сега. Стана ѝ болно, защото знаеше, че той не може да остане с нея. На нея един брат би ѝ дошъл добре, но Аркен вече си имаше сестра.
— Спрях се на лейди губернаторката на Кумбраел — каза тя. — За моя официална титла. Както самият ти каза, васална дама не звучи добре.
— Лейди губернаторка — повтори той с широка усмивка. — Приляга ти. — Сгъна се в изящен реверанс, примижа и разтърка гърба си, докато се изправяше, после тръгна към източния квартал.
Беше с Велис, когато камъните изведнъж спряха да падат. Лежаха с преплетени крайници върху купчина кожи в едно тъмно кьоше на избата, потни и задъхани.
— Обичам ръцете ти — каза Велис, сплете пръсти с нейните и я целуна по врата.
— Груби са, с мазоли, а ноктите ми са направо ужасни — отвърна Рева. — А краката ми са по-зле и от тях.
— Ти не си добре. — Велис се надигна да я целуне по устните и целувката се проточи. — Всичко в теб е възхитително, всеки сантиметър.
Рева се изкиска, когато устните на Велис се смъкнаха по-надолу, и зарови пръсти в богатата ѝ коса с дъх на ягоди…
— Чакай! — каза тя, осъзнала изведнъж промяната.
— Какво? — Велис вдигна глава и се нацупи.
— Спряха. — След толкова време отсъствието на постоянния трясък беше като безкраен вик от тишина. Рева се измъкна от прегръдката ѝ и посегна за дрехите си.
— Мислех си да помогна на брат Харин с ранените — каза Велис, докато се обличаха. — На този етап няма какво друго да направя, нали така?
Впери в Рева разширени очи, сбърчила чело в израз на отчаяна надежда. Рева закачи меча на гърба си и спря да я млесне по устните.
— Пази се — каза и отметна един кичур от челото на Велис. — Обичам те.
Куритаят изпъшка тихо, когато мечът го посече през очите, и това беше първият път, когато Рева чуваше някой от тях да даде израз на болка. Тя скочи и заби и двете си стъпала в гърдите му, докато той сечеше празния въздух, ослепен, но все още крайно опасен. Ритникът го запрати към стената и той се прекатури през парапета върху главите на другарите си. Рева се претърколи на крака, като избегна удари с меч от три страни; домашната гвардия се събираше около нея, мушкаше и сечеше с алебардите си.
Рева преброи набързо хората си и установи, че вече е загубила близо половината под свое командване. Хвърли поглед към вътрешната стена около първата пробойна — видя купища волариански трупове и непрестанен дъжд от стрели, с който техните хора по покривите засипваха врага. Но нападателите, изглежда, се бяха организирали, плътен възел от мъже с щитове се придвижваше бавно напред, следван от други бойци, които го използваха за прикритие. „Време е.“
— Отстъпи! — извика тя, хвърли се напред да прониже оголения врат на един куритай, после се обърна и хукна заедно с гвардейците. Тичаха по-бързо, отколкото на тренировките, спуснаха се на бегом по стъпалата и се прехвърлиха през първия пръстен, без да загубят нито един човек. Куритаите не се поколебаха и за миг, хвърлиха се тичешком към новата стена, но падаха с десетки, пронизвани от стрелците по покривите. Онези, които все пак успяха да изкатерят пръстена, бяха толкова малко, че защитниците бързо ги посякоха.