— Запомнете сигнала — каза Рева на сержант Лаклин. — Чуете ли три изсвирвания с рога, отстъпвате към следващия пръстен.
— Знам, милейди. — Лаклин избърса потното си чело и се ухили. — Накарахме ги да платят скъпо и прескъпо, нали?
— Безспорно. Да видим дали ще ги принудим да платят цялата цена.
Хукна към западния участък, където Антеш събираше хората си след отстъплението към втората стена. Наведе се в движение, когато една от огнените топки на воларианците падна на няколко метра пред нея. Гореща вълна, примесена с дим, понесе искри и парчета от тухли. Антеш беше предвидил тази тактика и бе организирал противопожарни отряди, които да патрулират по улиците между пръстените. Сега те се появиха с кофи в ръце, предимно възрастни хора и по-малко младежи. Атакуваха пожара с ожесточението на рота гвардейци, пясък и вода угасиха пламъците само за няколко минути. Пожарът се оказа изненадващо малък за толкова голяма огнена топка.
— Добре е да живееш в град от камък, милейди — каза водачката на пожарната команда, яка жена на средна възраст, която Рева помнеше от опашката молители в деня, когато се беше вмъкнала в имението на васалния лорд. Въпреки думите ѝ Рева виждаше пет-шест димни колони, които показваха, че не всички части на града са недостъпни за огъня.
— Не се отпускайте, момчета! — Антеш стоеше на един покрив с изглед към западния участък. Избрал бе за свой команден пост сградата, в която се помещаваше гилдията на зидарите, най-стабилната сграда в града, с дебели зидове и тесни прозорци, идеални за стрелците. Под тях воларианците се трупаха около стената с вдигнати щитове, а през пробойната се стичаха още и още. Изглежда, им бе наредено да атакуват самата стена, а не да се изкатерят по нея, между щитовете се виждаше как блъскат с късите си мечове по прясната зидария в организиран опит да я съборят.
Рева взе едно гърне с масло за осветление и го хвърли върху щитовете, гърнето се пръсна и течността ги заля. Огнена стрела последва гърнето и много скоро воларианците се видяха принудени да захвърлят горящите щитове и повечето загинаха от стрелите, с които защитниците ги засипаха моментално. Но през пробойните идваха други, сякаш войската им нямаше край.
Отдясно се чу рог, две изсвирвания, сигнал, че всеки миг ще се отвори нова пробойна.
— Дръжте здраво тук! — каза тя на Антеш и хукна към най-близкото мостче между покривите.
Два батальона свободни мечове атакуваха в различни точки по протежение на северния пръстен; единият срещаше отпор, но другият бе успял да се прехвърли през стената — малък, но растящ възел от щитове, засипван със стрели и какво ли още не. Тук защитниците бяха предимно цивилни граждани, подсилени с няколко стрелци и гвардейци, но липсата им на военен опит донякъде се компенсираше от ожесточението, с което се сражаваха. Рева видя как един едър мъж на преклонна възраст с кожена престилка на дърводелец напада воларианския възел с брадва, следван от неколцина млади чираци. От покривите наоколо хората хвърляха по врага камъни и шишета, както и непрестанен порой от псувни и обиди.
— Умрете, лайна такива, еретици мръсни! — кресна една млада жена, вдигна голямо строително блокче над главата си и го метна по воларианците. Снарядът падна в средата на покрива от щитове и проби дупка. Рева видя своя шанс, хукна към ръба на покрива и скочи. Падна върху един войник, който тъкмо се опитваше да стане и да запуши с щита си отвора в защитата. Мъжът омекоти падането ѝ и се строполи на паветата. Мечът се заби в отворената му уста и прониза мозъка. Къси мечове се насочиха към нея и Рева скочи, въртеше се и се извиваше, мечът ѝ летеше като сребърна резка, намираше очи и гърла с ужасяваща точност. Като видяха какво прави тя, цивилните удвоиха усилията си, старият дърводелец размахваше свирепо брадвата си и ревеше, а чираците му налагаха де що сварят със секири и чукове. Други притичаха от къщите наоколо, награбили ножове и сатъри. Трети нямаха никакво оръжие, хвърляха се върху гърбовете на воларианците, млатеха ги с юмруци и им деряха очите.
Воларианците скоро се прекършиха под натиска, някои пробваха да се изкатерят обратно по стената, но до един бяха поразени със стрели в гърба. Други се биха до края, а един дори успя да отблъсне цивилните, застанал над свой повален другар, размахваше меча си с икономичните и умели движения на ветеран. Зъбеше се на цивилните и крещеше неразбираеми проклятия, докато хората събираха кураж за нова атака, а после видя Рева и се вкамени.