— Много си смел — отбеляза тя и атакува още преди да е изрекла наблюдението си докрай. Приключи бързо — храбрият ветеран се закашля и умря, след като мечът ѝ намери тясната пролука под нагръдника му.
— Може ли? — обърна се Рева към дърводелеца и кимна към брадвата му. Той ѝ я даде с безмълвно обожание в очите.
— Този мъж — каза им тя, обкрачила трупа на ветерана, и се наведе да свали шлема му, — вероятно е герой сред своите. Редно е да знаят какво се случва с героите им в този град.
Чуваше заповедите, които воларианските сержанти и офицери крещяха на войниците си от другата страна на стената, прегрупирайки ги за нов удар, но гласовете утихнаха внезапно, след като Рева метна главата на ветерана през стената.
— Бихте се добре — каза тя на хората с усмивка, успя дори да скрие раздразнението си, когато те започнаха да коленичат пред нея. — Съберете оръжията на убитите и бъдете готови. Това съвсем не е краят.
Удържаха външния пръстен до полунощ. Пробивът дойде при източната стена, когато един батальон от войници роби, с цената на много жертви, разби стената с таран, а куритаите нахлуха през отвора да затвърдят успеха им. Лорд Арентес бе наредил да изсвирят тройния сигнал с рог и предварително репетираното оттегляне започна. Стрелци прикриваха изтеглянето им със залпове от покривите, пускаха по пет стрели, после отстъпваха двайсет крачки, спираха и изстрелваха още пет. На улиците долу хора влачеха каруци и мебели да заприщят за кратко пътя на връхлитащите воларианци, после хукваха на свой ред към следващия пръстен.
Рева взе лъка си и застана на най-високия покрив зад втория пръстен, гледаше как защитниците спринтират през петдесетте метра изравнен със земята град, превърнат сега в ничия земя — а скоро щеше да бъде превърнат и в кланица. За щастие на воларианците им беше кипнала кръвта, и защо не, в крайна сметка най-после можеха да оберат плодовете на тежките си усилия, клането и изнасилванията бяха неизбежната награда за всеки, който превземе вражески град. Затова те се изсипаха в кланицата с размахани мечове, жадни за кръв и без щитове.
По-късно Антеш го нарече най-великия час в историята на кумбраелското лъкометство, и с право, защото гледката беше невероятна. Толкова много стрели имаше във въздуха, че бе почти невъзможно да се види резултатът, все едно се взираш през гъст дим с надежда да видиш пожара. Рева изстреля шест стрели за шест секунди, Аркен се опитваше да не изостава от темпото ѝ — стоеше до нея и кривеше лице от болка при всяко опъване на тетивата. Бурята продължи една минута и нито един волариански войник не стигна до втория защитен пръстен. Антеш даде заповед за прекратяване на стрелбата, въздухът се изчисти и разкри килим от трупове, покрил кланицата. Нито един воларианец не бе успял да се приближи на по-малко от десет метра до стената. В прикритието на съседните улици се виждаше по някой оцелял, неколцина се препъваха на открито, ранени в крайниците, всичките варитаи, ако можеше да се съди по странно спокойните им изражения.
Рева ги довърши лично, по една стрела за всеки, а когато и последният падна, откъм защитниците се надигна грозно ръмжене, което скоро се усили до рев, пълен с омраза и предизвикателство.
Нямаше почивка за защитниците тази нощ: воларианците си пробваха късмета с огън вместо с масирани атаки, мятаха гърнета с масло по пръстена и палеха маслото с огнени стрели. Още веднъж каменните градежи дадоха предимство на алторците и пожарите бързо бяха потушени. Но за разлика от камъка, хората горяха и при брат Харин скоро потърсиха помощ десетки пострадали. Трупаха се пред катедралата, защото Рева я беше дала на лечителя за временно ползване, скамейките бяха превърнати в легла и повечето вече бяха заети. Само един от епископите бе имал глупостта да възрази, побелял стар духовник, който стискаше жезъла си с треперещи ръце и ѝ цитира намръщено един стих от Деветата книга: „Само мир и любов могат да живеят в къща, която е благословена от взора на Отеца.“
— „Не извръщай погледа си от хората в нужда — контрира Рева, позовавайки се на Втората книга. — Защото Отецът никога не би го направил.“ Махни се от пътя ми, старче.
Обгорените хора бяха тъжна гледка, с опърлена коса и дълбоки сълзящи рани по кожата, пищяха от нетърпима болка, която утихваше единствено след високи дози червен цвят.