— Още един ден като този и всичко ще изчезне — каза тъжно Велис. Облечена бе с проста рокля, покрита с кръв и мръсотия, с навити ръкави и прибрана назад коса, лицето ѝ омазано с пот и сажди. На Рева ужасно ѝ се искаше да я целуне, тук и сега, пред очите на навъсения епископ и Отеца, ако Той изобщо поглеждаше насам, в което Рева се съмняваше дълбоко.
— Внимавай, любов моя — прошепна Велис, разчела правилно погледа ѝ. — Хората тук се оказаха по-толерантни, отколкото очаквах, но това няма да го приемат.
— Не ми пука — каза Рева и посегна да хване ръката ѝ.
— Просто спечели битката, Рева. — Велис плъзна за миг палец по ръката ѝ, после я пусна. — После ще решим за какво ни пука най-много.
Вторият пръстен издържа през нощта, но на сутринта в една сграда близо до южната стена пламна пожар. Беше склад на тъкаческата гилдия, пълен с топове ленен плат. Огънят се разгоря толкова бързо, че пожарните команди не успяха да го овладеят, горещината скоро стана нетърпима за защитниците и Рева заповяда да се оттеглят към следващия пръстен. Този път дадоха жертви при изтеглянето — воларианците реагираха по-бързо, възползваха се максимално от настъпилия хаос и се прехвърлиха през стената, докато собствените им стрелци ангажираха вниманието на стрелците по покривите, немалко от които паднаха в мелето, задръстило улиците долу. Групи стрелци се оказаха отрязани от основната сила на армията, окопаха се в подсилени къщи, истински малки крепости, и взеха висок данък на воларианците, които дойдоха да ги изкарат оттам.
Рева гледаше от един покрив как група варитаи многократно се опитва да превземе параклис на няколко улици по-натам: катереха се по стените, опитваха се да влязат през прозорците, но труповете им неизменно политаха обратно. Накрая обградиха сградата и я атакуваха със стотина гърнета масло, после офицерът им хвърли запалена факла. Пламъците се разгоряха бързо и защитниците изскочиха от параклиса, не подгонени от страх, а пришпорвани от дива ярост, хвърляха се срещу варитаите без помен от страх. Рева се поизправи от изненада, когато позна човека, предвождащ защитниците — едър и облечен в жреческо расо, — който сечеше воларианците с меч с тънко острие. „Жрецът от площада.“ Той загина, разбира се, той, както и всички останали, посечени и заклани на улицата, но не преди да са повалили поне два пъти повече врагове от собствената си бройка.
Рева тъкмо се обръщаше, когато нещо се удари в плочите на покрива с влажен звук. Търколи се по покрива и спря в краката ѝ — и тя видя отпуснато жълтеникаво лице и празни очи, вперени в нея. Чуха се още такива звуци. Рева се огледа и осъзна, че от небето валят глави. Чу жена да пищи на улицата долу, вероятно познала някой от страшните снаряди.
Отиде в имението, където Арентес и Антеш обсъждаха нещо над една карта.
— Имаме ли пленници?
Двайсетина мъже бяха държани под стража в едно кьоше на градините, повечето ранени и до един занемели в очакване на смъртта. Без изключение бяха свободни мечове — куритаите и варитаите не се предаваха, а защитниците доубиваха ранените, защото, дори ранени, войниците роби продължаваха да се бият.
— Всичките са офицери или сержанти — обясни Антеш. — Надявахме се да изкопчим нещо от тях.
— Ние сме от тази страна на стените, те — от другата — отвърна Рева. — Друго не ни трябва да знаем. — Обърна се към сержанта от домашната гвардия, който отговаряше за пленниците. — Имаш ли някакъв проблем с това? Ако е така, ще се погрижа лично.
Сержантът поклати мрачно глава и стисна алебардата си.
— Искам ги на големи интервали — каза му Рева. — По целия пръстен. Най-вече там, където свободните мечове са най-нагъсто.
Застави се да остане и да гледа, стори ѝ се странно, че едва шепа го удариха на молба или се опитаха да избягат. Със сигурност бяха наясно, че не могат да се спасят, че пленничеството само отлага неизбежното. Повечето бяха твърде уплашени и отчаяни да направят друго, освен да тръгнат с препъване и сълзи към дръвника за обезглавяване, стискаха очи или повръщаха от ужас, преди брадвата да се спусне, но един се държа предизвикателно — застана пред смъртта с вдигната глава и нахален поглед, а когато го натиснаха да коленичи, погледна Рева право в очите и каза:
— Елвера.
Рева кимна леко в отговор.
— Не сте по-добри — каза той на езика на Кралството. — Не по-добри от нас.
— О, не — отвърна тя. — Аз съм много по-лоша.