— Милейди? — Антеш се взираше в нея, сложил решително ръка на рамото ѝ. — Моля ви, милейди.
Тя примигна няколко пъти и бавно се изправи.
— Колко ни останаха?
— Половината в най-добрия случай. Твърде много загубихме, когато последният пръстен падна.
„Аркен…“
— Да, загубихме твърде много.
Тя сведе поглед към меча в ръката си и видя, че половината от острието се е отчупило. Не помнеше кога е станало. Захвърли го на паветата, видя едно корито за водопой на животни и потопи глава във водата, за да отмие кръвта от косата си.
— Тук не можем да удържим — каза тя на Антеш, след като извади главата си от водата. — Да се изтеглим към последния пръстен. Там кланицата е по-широка.
Докато Антеш и Арентес организираха последната отбрана, Рева отиде в имението. Намери меча там, където го беше оставила, подпрян край огнището в памет на чичо ѝ. Взе го и ѝ се стори по-лек, отколкото го помнеше. Острието бе наточено и лъскаво, следите от кръвта на Четеца отдавна бяха изчистени.
— Не за теб дойдох тук — каза тя на меча. — Но и ти ще свършиш работа.
Шестият и последен пръстен беше изграден около катедралния площад и на всеки квадратен метър от него имаше поне по трима-четирима защитници. Твърде старите, невръстните и тежко ранените бяха намерили убежище в катедралата. Оцелелите гвардейци бяха заели позиции на самия площад, готови да отблъснат евентуален пробив. Личеше си, че са уморени до смърт, но всички изправиха гърбове, когато я видяха да приближава, метнала на рамо меча на дядо си.
— Реших, че е време — каза тя. — Време е да ви благодаря за службата. От този момент сте освободени с пълни почести и можете да си тръгнете когато сметнете за уместно.
Смехът, който последва, бе изненадващо силен, макар и краткотраен, благодарение на лорд Арентес, който изръмжа неодобрително.
— Може спокойно да се каже — продължи Рева, — че семейството ми не винаги е заслужавало такава отлична служба като вашата. Същото, откровено казано, важи и за мен. Защото работата е там, че аз не съм благословена. Аз… аз излъгах… — Не довърши, защото капка дъжд падна върху ръката ѝ, което беше странно, защото вече от седмици по небето нямаше и едно облаче. Рева вдигна поглед и видя небосвода да се смрачава, облаци да се събират с неестествена бързина. Скоро заваля, дъждът падаше косо, носен от бурен вятър, пожарите от другата страна на пръстена бързо угасваха под пороя.
— Милейди! — извика Антеш от едно мостче между покривите и посочи на юг. — Нещо става!
9.
Вейлин
Кара залитна леко, а облаците се раздвижиха в небето, прозирни валма като разчепкан памук, които се сляха в тъмни пипала и се оформиха в бавно въртяща се спирала, широка цяла миля.
— Добре ли си? — попита я Вейлин и посегна да я хване, преди да е загубила съвсем равновесие.
— Само малко ми се зави свят, милорд — отвърна девойката с фалшива усмивка. — Отдавна не го бях правила. — Пое си дълбоко дъх и отново вдигна очи към небето. Свеж ветрец разлюля тревата на билото. Спиралата се въртеше в небето и потъмняваше с всяка секунда, пипалата се вплътниха във врящи планини от сиво и черно. Кара изскърца със зъби и изпъшка като от болка. След миг врящите облаци поеха към обвития в дим град, на цели шест мили от тях, тътен на гръмотевици оповести прехода им, светкавици ги разсичаха от време на време.
Кара се срина на колене, лицето ѝ беше бледо, очите ѝ — прибулени от изтощение. Лоркан и Маркен се втурнаха към нея, младият талант хвърли укоризнен поглед на Вейлин, който той се престори, че не е видял. Плетача стоеше настрана, на обичайно ведрото му лице бе изписано дълбоко объркване. Крачеше напред-назад, стиснал здраво все по-дългото въже, което плетеше. Доколкото беше известно на Вейлин, Плетача не беше използвал дарбата си нито веднъж, откакто се беше присъединил към армията им, макар често да изнасяше ранени от бойното поле след края на поредното сражение. Кръвната песен се издигна в ясна нотка на объркване, свързана с Плетача, който тъкмо извръщаше разтревожен поглед от Кара. А после на лицето му изведнъж се изписа решимост. „Той чака нещо — осъзна Вейлин. — Или някого.“