Погледна към облаците, които се търкаляха към Алтор, страшни на вид и очевидно пълни с достатъчно дъжд да угаси пожарите, които горяха зад стените. Съгледвачи от Северната гвардия бяха докладвали преди ден за отчаяното положение на града и Вейлин бе наредил армията да ускори темпото си. Пришпори ги безмилостно, яздеше покрай колоната от подтичващи мъже със сурова физиономия и още по-сурови заплахи към всеки, който изглеждаше склонен да изостане. Продължиха и през нощта и Вейлин обяви почивка чак след като изминаха петдесет мили. На сутринта Норта бе довел Кара в палатката му с едно предложение.
— Позволете дебело да подчертая, милорд — каза момичето, — че направя ли го, нямам представа какви ще са последствията. Мога да закарам дъжд над града, но какво ще стане след това… — Сви безпомощно рамене. — Когато бях малка, продължителна суша мореше селото ни, насажденията изсъхнаха и мама каза, че ще умрем от глад през зимата. Вече знаех някои неща за дарбата си по онова време, създавах малки водовъртежи и такива неща, понякога карах облаците да се преливат в смешни форми. Затова реших да направя голям облак, повиках всички други облаци при него и заваля. Валя три дни, хората се радваха. После дъждът спря и езерото с патиците замръзна посред лято. Малко по-късно Ерлин ме намери и каза на родителите ми за едно място на север, където ще бъда в безопасност.
— Не е задължително да го правиш — каза Вейлин. — Самият аз отлично знам каква цена плащаме за дарбите си.
— Не изминах целия този път само за да гледам, милорд.
Той изчака, докато облаците стигнат Алтор, и скоро различи пелената от менящо се сиво, което говореше за проливен дъжд. Песента звучеше силно и уверено, пееше мелодията на Рева с нотка на гордост, но и на предупреждение. Нямаше време.
— Съотношението е най-малко две към едно — каза граф Марвен пред съвета на капитаните. — И расте с всеки час, защото воларианците продължават да изтеглят войски от Алтор и да ги насочват към нас. Предвид числеността на врага, милорд, длъжен съм да предложа заблуждаваща тактика. — Посочи средата на картата, която Харлик бе нарисувал и която показваше воларианския лагер, от който ги деляха само няколкостотин крачки. Линии от свободни мечове и варитаи препречваха пътя им към Алтор, многочислена кавалерия вардеше и по двата фланга.
— Пехотата ни остава на мястото си, а еорилите потеглят към западния бряг, за да привлекат вниманието на врага. Едновременно с това нилсаелската кавалерия и Северната гвардия ще потеглят на запад. Врагът ще се види принуден да престрои редиците си, за да може да реагира на атака оттук. — Пръстът му се премести върху един участък вдясно от воларианския фронт.
— Ще ги ударим силно, после ще свърнем на запад, за да се съединим с кавалерията, докато еорилите заплашват източния им фланг. Това би трябвало да ангажира достатъчно голяма част от войската им, за да осигури глътка въздух на Алтор. След това може да се изтеглим в гората, където нашите сеордски приятели добре ще си поиграят на криеница с тяхната пехота. Ще ги ангажираме в дребни схватки, засади и прочие от този род. Няма да стане бързо, ще се проточи по-скоро седмици, отколкото дни, но вярвам, че този вид битка можем да я спечелим.
— Алтор не разполага със седмици — каза Норта. — Дори с дни не разполага.
— А ние не разполагаме с достатъчно хора, капитане — отвърна Марвен и гласът му потрепна от натрупалото се през изминалите седмици напрежение. — Трябва ни два пъти по-голяма армия, за да ги пробием.
— Значи изминахме целия този път, за да си играем на гоненица в гората, докато градът издъхва? — Норта изсумтя с отвращение.
— А реката? — обади се Адал. — Можем да направим лодки. Сред хората ни има много, които разбират от този занаят. Така ще изпратим подкрепления на града.
— Докато направим лодките и прекосим реката, няма да е останал никой, на когото да помогнем — каза Норта. — И то ако успеем да се промъкнем покрай чудовището, което е хвърлило котва в Колдирон.
Вейлин вдигна поглед към тавана на палатката, вниманието му бе привлечено от поредната гръмотевица. Бурята на Кара набираше сила и скоро земята щеше да се разкаля толкова, че кавалерията да стане неизползваема. Отиде в дъното на палатката, където на леглото му лежеше платненият вързоп. Капитаните продължаваха да обсъждат различни идеи, докато той развързваше канапите и разгъваше платното. Кръвната песен надигна глас за добре дошъл, когато той хвана ножницата. Забравил бе колко приятно тежи в ръката му. Стегна ножницата на гърба си и чак тогава си даде сметка, че капитаните са се умълчали.