— Милорд? — извика му Дарена, когато той излезе от палатката. Вейлин отиде при Пламък, метна седлото на гърба му, пристегна каишите, после го поведе към редиците на строената пехота. — Какво си намислил?
Дарена застана на пътя му, леко задъхана, страх и подозрение грееха в очите ѝ. Зад нея стояха капитаните. Повечето го гледаха объркано, но на лицата на Норта и Кейнис се четеше мрачно разбиране. Спогледаха се, после тръгнаха в противоположни посоки, Кейнис се развика на сержанта си, а Норта хукна към своята рота, следван както обикновено от Снежинка.
— Милорд? — повтори Дарена.
— Когато летиш, ти виждаш душите на хората — каза той. — Но виждаш ли някога своята?
Тя поклати безмълвно глава.
— Много жалко. — Обхвана в шепи лицето ѝ и бръсна с палец бузата ѝ. — Защото аз я виждам и знам, че грее с ярка светлина. Бих бил особено благодарен, ако се погрижиш за сестра ми. Тя няма да разбере това.
Обърна се, яхна коня и го подкара към предната редица на армията. Видя знамето на миньорите и дръпна юздите.
— Свободно! — извика на полковете наоколо. — Съберете се.
Офицерите се поколебаха за миг, преди да предадат заповедта; имаше и няколкоминутно забавяне, докато застанат около него в хлабав кръг. Сеорда и голяма част от пехотата се тълпяха зад тях.
— Стигнахме етап — каза Вейлин, — когато не мога да изисквам подчинение от вас само въз основа на чувството ви за дълг. Сега всеки мъж и всяка жена в тази армия трябва да вземат решението си сами. Колкото до мен… — Той се обърна в седлото и посочи към блъскания от пороен дъжд град отвъд воларианския фронт. — Колкото до мен, аз възнамерявам да пришпоря коня си към центъра на този град. Защото моя близка приятелка е там и аз много бих искал да я видя отново.
Посегна през рамо, изтегли меча си и го вдигна високо. Нямаше много светлина под смрачаващото се небе, но въпреки това острието улови достатъчно слънчеви лъчи и грейна. Вейлин плъзна отново поглед по лицата им, бледи и прехласнати под дъжда, преди да продължи:
— И ще убия всеки, който вдигне ръка да ме спре. Онези, които пожелаят да дойдат с мен, са добре дошли.
Обърна Пламък и бавно пое напред. Врявата зад него набираше сила, гласовете на Марвен и Адал се откроиха над множеството викове и заповеди. Вейлин призова песента си и се затвори за външните гласове, оглеждаше воларианските редици и чакаше нотката на разпознаване. „Може би са го екзекутирали за малодушие.“ Но после чаканата нотка се издигна, ясен тон на чист страх, когато погледът му попадна на един батальон вляво от воларианския център.
„Е — помисли си той, — поне успях да опозная Алорнис.“
Заби пети в хълбоците на Пламък, конят се изправи на задните си крака, после хукна в галоп.
Времето сякаш се забави, докато препускаха към воларианските редици, многочислени и строени като по конец, истинско произведение на военното изкуство, проснато пред погледа му. Огнени топки западаха в ниски дъги, изстреляни от кораби в реката. Пожарите в града догаряха под проливния дъжд, небето бе задънено от гъсти черни облаци, разкъсвани тук-там от светкавици.
Стрели литнаха към него, но благодарение на песента лесно ги избегна, мелодията ѝ звучеше по-силна отвсякога. Изчака, докато мелодията открие бившия пленник, чийто страх звучеше като пронизителен писък във втората редица на батальона му, и започна да пее — влагаше много гняв и жажда за кръв в мелодията, която запрати напред. Усети мига, когато песента намери мишената си. Свободният меч окончателно се раздели с последните останки от самообладанието си, самоконтролът му се строши като пукната стъклена чаша при вида на нападащия конник, който връхлиташе право към него с меч в ръка. Редиците на батальона се огънаха като вълна, когато младежът се хвърли назад, пробивайки си безогледно път, сечеше с късия си меч по ръцете, които се опитваха да го спрат, пищеше от ужас толкова силно, че мнозина от първата редица се обърнаха да видят какво става.
Не беше голям пробив, в интерес на истината, само миниатюрен дефект в иначе забележително дисциплинирания строй на воларианците, но днес и това се оказа достатъчно.
Пламък се вряза в първата редица с безстрашието на истински боен кон, разхвърля хора вляво и вдясно, стъпка по-бавните, докато мечът на Вейлин подхващаше своята песен. Разсече лицето на един мъж от брадичката до тила със замах толкова силен, че сряза дори шлема му, после пришпори Пламък напред, а мечът сечеше и мушкаше мълниеносно, неуморно. Мъже падаха с отсечени крайници, нови писъци оформиха хор около соловото изпълнение на бившия пленник, който все още си пробиваше път към сравнителната безопасност на задните редици.