Ветеран със сурово лице се отдели от тълпата, вдигнал късия си меч в бърз замах, но днес песента виждаше всичко и предупреди Вейлин навреме, затова миг по-късно ветеранът се срина на колене, зяпнал невярващо кървящото чуканче на китката си. Друг свободен меч се опита да посече краката на Пламък, с което си спечели широк замах на меча и обезглавяване.
Изхвърчаха на скорост през последната редица на воларианския строй и Вейлин дръпна рязко юздите на Пламък сред фонтани от кал. Ужасеният свободен меч, бившият пленник, бе паднал на колене зад батальона си, очите му ококорени и немигащи, напълно в плен на умопомрачението. Вейлин завъртя коня си и видя, че воларианците се прегрупират да го обградят. Стягаха пръстена с извадени мечове и страх се четеше на всяко лице.
Вейлин чу смях отнякъде и чак след миг осъзна, че се смее самият той. Усети и кръв да се стича от носа му, знак, че е пял твърде дълго. Пренебрегна го и нападна отново, прегази най-близкия свободен меч и посече мъжете от двете му страни, свърна надясно и уби някакъв тип, който крещеше заповеди, после друг, който стоеше замръзнал от ужас.
Ала далеч не всички бяха попаднали в плен на страха — петнайсетина души направиха опит да го свалят, но песента го предупреждаваше за всяка атака. Вейлин парираше, извърташе се и убиваше във вихър от песен и кръв, докато Пламък не изцвили от болка и не се изправи на задните си крака със стрела в хълбока. Остана прав още няколко секунди, риташе и размахваше копита, но накрая болката го свали на колене. Вейлин се претърколи от седлото, скочи на крака, парира един удар и прониза с меча си човека, който го беше нанесъл, острието от звездно сребро мина с лекота през нагръдника му.
Измъкна меча си и застана до своя умиращ кон, обграден от свободни мечове, които стягаха бавно пръстена, пришпорвани от ругатните на офицерите си. Песента роди нова нотка, нещо дисхармонично и диво, но едновременно с това ожесточено и вярно до смърт. Вейлин се засмя отново и свободните мечове съвсем забавиха крачка.
— Съжалявам, че вашият генерал не прие предложението ми — каза им той.
Снежинка се появи сред войниците като вихър от нокти и зъби, прикова двама към земята, гигантските ѝ челюсти се спряха за миг върху лицата им, колкото да ги разкъса. Погледна за част от секундата Вейлин и песента изпя тон на топъл поздрав, после изчезна, врязвайки се в най-плътния възел от воларианци сред кръв и разкъсани крайници.
Воларианският строй бързо се разкъса, в редиците им се появи двайсетинаметров отвор, изкусителна мишена, на която Северната гвардия и хората на капитан Орвен не можеха да устоят. Втурнаха се с извадени мечове, пробойната в строя на воларианците се разшири още повече и скоро целият батальон се разпадна. Капитан Адал посече един бягащ воларианец и спря, зърнал Вейлин до трупа на Пламък.
— Ранен сте, милорд.
Вейлин вдигна ръка към кървящия си нос и поклати глава.
— Нищо не е. Събери хората си за атака наляво, атакувайте кавалерията във фланг.
— Останали сте без кон… — извика капитанът, когато Вейлин тръгна към най-близкия волариански батальон.
— Ще се оправя — махна той, без да се обръща.
Песента се бе извисила до неугасим пожар и захранваше с гориво атаката му през строя им. Вейлин убиваше и убиваше, парираше или избягваше удари, които би трябвало да са фатални. Нападна следващия батальон в гръб — този бе съставен от варитаи, неподвластни на страха, който би могъл да им внуши, но и лишени от инстинкта, необходим да парират роденото му от песента умение. Проби си път до центъра на батальона и посече командира му, който, за разлика от подчинените си, определено бе подвластен на страха — пришпорваше коня си до кръв и размахваше бясно камшик около себе си в опит да се измъкне от капана на собствения си батальон. Не успя.
Батальонът се разпадна около Вейлин, когато кмет Ултин поведе своите миньори в бесен щурм срещу авангарда им и хората от Пределите дадоха в пълна мяра израз на гнева, който бяха трупали по време на похода. Варитаите отвърнаха с характерната си прецизност, оформиха плътни отбранителни формации и се биха докрай.
— Престрой се! — крещеше кмет Ултин, забил знамето на полка си в задните редици на воларианския фронт. — При мен!
— Поведи ги наляво — каза му Вейлин и смръщи чело при вида на ужасеното му изражение.
— Вие… — Ултин преглътна шумно, втренчил поглед във Вейлин, после примигна и извърна глава. — Да, милорд!