Усетил влага по страните си, Вейлин вдигна ръка към клепачите си и когато я свали, по пръстите му имаше кръв. Спря и се опита да приглуши песента, но нова нотка на предупреждение я разгоря отново. Обърна се надясно, където пехотата на граф Марвен водеше люта битка с по-малочислен отряд мъже с леки брони. Вейлин се спусна натам и пътьом си отбеляза забележителната лекота в движенията на противника — войници, които се биеха, както други танцуват. Повечето бяха въоръжени с по един меч във всяка ръка и нилсаелците падаха с десетки, неспособни да ги спрат. „Прословутите куритаи“, осъзна Вейлин, наведе се под един меч, претърколи се на колене и замахна на свой ред, посичайки сухожилията на нападателя. Нилсаелците нададоха рев и се нахвърлиха върху ранения куритай с мечове и кинжали.
Песента писна отново, Вейлин вдигна поглед и видя трима куритаи да идват към него, един отпред и двама по фланговете му, леко отзад. Вейлин премахна всички ограничения пред песента и изведнъж движенията на куритаите се забавиха, сякаш те крачеха през петмез, координираната им атака му се стори бавна и тромава, с твърде много пробойни. Песента поутихна малко, след като тримата се гътнаха на земята, разпръсквайки кал на фонтани, кал и кръв от почти идентични рани в гърлото.
Изправи се и видя един куритай да го гледа с кривната глава и празно лице — като на дете, което вижда за пръв път изумителен фокус. Всъщност повечето нилсаелци наоколо го гледаха по същия начин. Изплющя тетива и любопитният куритай падна със стрела в гърдите, а другарите му се обърнаха към новата заплаха в лицето на Хера Дракил, който водеше своите сеорди в мелето. Нилсаелците се биеха храбро, но нямаха друго преимущество освен численото си превъзходство. Сеордите, оказа се, нямаха нужда от подобно преимущество.
Вейлин видя как вождът на сеордите се хлъзва под един размахан къс меч, скача на крака, замахва с бойната си тояга и пръсва тила на противника си. Съплеменниците му се справиха набързо с останалите куритаи — бойните тояги и ножовете им се движеха мълниеносно и враговете изпопадаха за броени секунди.
— Вече знам защо никой не посяга на гората ви — отбеляза Вейлин, когато Хера Дракил приклекна до него.
— Трябва да те види лечител, Берал Шак Ур — каза той и му помогна да се изправи.
Вейлин залитна, когато песента се разгоря отново, и потисна вик на болка, който се надигна към устата му заедно с поредната порция свежа кръв. „Рева!“ Обърна се към града, плъзна поглед по насипа и видя портите разбити и зейнали.
— Трябва ми кон — каза той.
Сеордата видимо не беше съгласен, но граф Марвен спря край тях, скочи от седлото и подаде юздите на Вейлин.
— И без това се бия по-добре на собствените си крака — каза той. Кръв се стичаше от рана на бузата му.
— Събери хората си — каза му Вейлин и се метна на седлото. Новата гледна точка му осигури по-добър общ изглед към битката. Всички участъци на воларианския фронт вече се сражаваха, а в неговия участък вражеските формирования се бяха разкъсали, както и надясно, в участъка на Норта, където неговите хора даваха воля на гнева си, премазвайки двойно по-многочислен батальон от свободни мечове с очевидната цел да се съединят с миньорите на Ултин. Участъците вляво все още се държаха, въпреки ожесточените атаки на Кралската гвардия под командването на Кейнис. Зад тях вихърът от побеснели коне, които трудно се различаваха през пелената на дъжда, подсказваше, че еорилите скоро ще видят сметката на воларианската кавалерия.
— Атакувай с хората си ариергарда им, точно срещу Кралската гвардия — каза той на Марвен. Хвана се за лъка на седлото, за да не падне от коня. — Хера Дракил — обърна се към сеордата. — Бих искал да се запознаеш с една моя приятелка в града.
Обърна коня на Марвен и го пришпори в галоп. Близо до насипа видя нещо, което за малко да го извади от равновесие — свободният меч, бившият пленник, лежеше мъртъв с прерязано гърло, в ръката му имаше окървавен нож, а лицето му беше застинало в същото умопомрачено изражение, до което го бе докарала песента.
От докладите на Харлик знаеше, че насипът е дълъг приблизително триста метра, затова се изненада, че се е удължил с няколко мили. Дишаше трудно, усещаше как кръвта попива в ризата му под леката ризница и продължава да тече от носа, устата и очите му. През няколко метра я изплюваше, после пришпорваше коня на Марвен все по-бързо и по-бързо.
Наложи се конят да прескочи останките от портата, копитата му затрополиха по калдъръмените улици отвъд, пълни с трупове и повсеместно разрушение. Кръвта течеше на реки в препълнените от дъжда канавки, извираше на червени ручейчета от труповете, които Вейлин откриваше след всеки завой. Имаше и живи воларианци, които се препъваха сред телата, но не представляваха заплаха, защото до един бяха видимо в плен на умопомрачение. Защитниците бяха построили допълнителни стени вътре в града, което го принуди да намери пробойните, отворени от воларианците, за да продължи навътре, и това неочаквано забавяне го изнервяше заедно с песента, която надигаше непокорно глас.