— Реших, че може да си гладен.
Фокусирах с уплашен поглед генералската съпруга, която стоеше на прага ми. Облечена беше с рокля от червена коприна, бродирана със златна нишка, която отлично подчертаваше фигурата ѝ. Побързах да сведа поглед към пода.
— Благодаря ви, господарке.
Тя влезе, затвори вратата и обхвана с поглед листовете пергамент, изписани с трескавия ми почерк.
— Готов си, значи?
— Да, господарке.
Тя се наведе да вземе един от листовете.
— На волариански е.
— Реших, че така би искал господарят, господарке.
— Правилно си решил. — Зачете се и свъси вежди. — Прекрасен стил. Съпругът ми ще ти завиди. Той пише поезия. Ако късметът ти изневери, току-виж решил да ти издекламира нещо свое. Все едно слушаш гъска с особено неприятен глас. Това обаче. — Тя вдигна листа. — Има волариански учени с отлична репутация, които биха се изчервили от срам, ако го прочетат.
— Много сте любезна, господарке.
— Не, откровена съм. Това е моето оръжие. — Замълча, после започна да чете на глас: — „Командирът на Кралската гвардия прояви глупостта да подцени сериозно хитростта на своя противник, като изпробва очевидната и старомодна тактика да удари воларианския център, докато кавалерията му обхожда противниковата войска по фланга. Но не бе включил в сметката си забележителните тактически умения на генерал Реклар Токрев, който предугади всеки негов тромав ход.“ — Погледна ме с вдигната вежда. — Очевидно си човек, който добре разбира публиката си.
— Радвам се, че ви допада, господарке.
— Да ми допада? Едва ли. Но ще допадне на почитаемия ми съпруг, понеже е глупак. Тази бездарна драсканица ще потегли с най-бързия ни кораб още утре сутрин към империята, без съмнение с инструкции да се отпечата в хиляда копия за незабавно разпространение. — Метна пергамента настрани. — Кажи ми — и ти нареждам да говориш откровено — как и защо Кралската гвардия понесе такова поражение от неговите ръце?
Преглътнах. Искаше да ѝ кажа истината, но каква защита можеше да ми осигури, ако отнесеше казаната от мен истина в брачното си ложе?
— Господарке, може и да съм използвал тук-там по-натруфен стил…
— Истината, казах! — Пак онази острота в гласа, тон, който не търпи противоречие. Тон на жена, която цял живот е притежавала роби.
— Кралската гвардия претърпя поражение заради предателство и заради численото превъзходство на противника. Биха се храбро, но бяха твърде малко.
— Разбирам. Ти сражава ли се заедно с тях?
Да съм се сражавал? Когато стана ясно накъде отиват нещата, пришпорих коня си до кръв с надежда да избягам към ариергарда, само дето ариергард нямаше, воларианците бяха навсякъде и колеха наред. Открих подходяща купчина трупове, в която да се скрия, а когато се измъкнах, уж под прикритието на мрака, попаднах право в ръцете на ловците на роби. Те бяха професионалисти, държаха да са наясно със стойността на всеки заловен, а моята лъсна веднага щом ме ступаха и си казах истинското име. Тя ме купи още в лагерното заграждение, точно мен от тълпата оковани пленници. Явно ловците на роби имаха инструкции да ѝ водят всеки попаднал им учен. Ако се съдеше по дебелата кесия, която връчи на шефа им, цената ми очевидно е била висока.
— Аз не съм воин, господарке.
— Не бих си го и помислила. Не те купих заради войнските ти умения. — Изправи се и ме измери мълчаливо с поглед. — Криеш го добре, но аз все пак го виждам, лорд Верниерс. Мразиш ни. Побоищата са те научили на подчинение, но омразата още е в теб като суха прахан, която чака искра.
Гледах упорито към пода, съсредоточен върху завъртулките по дъските, прясна пот ороси дланите ми. Тя хвана в шепа брадичката ми и я повдигна. Затворих очи и с мъка удържах поредния уплашен стон, но вместо да ме удари, тя ме целуна леко по устните.
— Утре сутрин — каза тя — съпругът ми ще иска да видиш последния щурм срещу града. В стените вече има пробойни. Гледай описанието ти да е достатъчно кърваво. Воларианците обичат да има цвят в разказите за жестокостта им.
— Ще се постарая, господарке.
— Много добре. — Отстъпи назад и отвори вратата. — С малко късмет, работата ни в тази влажна земя скоро ще приключи. Ще се радвам да ти покажа библиотеката си във Волар. Повече от десет хиляди тома, някои толкова стари, че вече няма кой да ги преведе. Как ти се струва това?
— Ще се радвам да видя библиотеката ви, господарке.
Та се засмя тихо, почти като въздишка, после излезе, без да каже нищо повече.