— Наказанията му са сурови, но разнообразни, в по-голямата си част поне. Тази стая, студът, скуката, която те принуждава да търсиш разтуха в спомените си, а аз имам много спомени.
— Ръката ѝ се вдигна към гръдния кош и разтри мястото между гърдите, очите ѝ се втренчиха в стената. — Обичал ли си някого някога, милорд?
Звукът се появи отново, по-силен този път. Нечий глас изричаше името му, глас далечен, но познат.
Той пренебрегна въпроса ѝ и застана пред прозореца. Загледа се в променливия пейзаж, врящо облачно небе над висока планина. Склоновете на планината се заоблиха пред погледа му, снишиха се, тревата стана по-зелена и релефът постепенно се промени в ниски полегати хълмове.
— Сменя се постоянно — каза жената. — Планини, океани, джунгли. Сигурно са места, които е познавал някога.
— Защо те е затворил тук? — попита Вейлин. — За какво престъпление?
Тя спря да разтрива гърдите си и ръката ѝ се отпусна отново на масата.
— Обичах, но не ме обичаха. Това беше престъплението ми.
— И преди съм срещал такива като теб. Във вас няма любов.
— Повярвай ми, милорд. Никога не си срещал такава като мен — отвърна тя и кимна към масата.
Флейтата я нямаше там допреди миг, но сега лежеше върху лъскавата дървена повърхност. Простичък инструмент, изработен от кост, петносан от старост и употреба, но Вейлин бе сигурен, че ако го вземе и го вдигне към устните си, звукът ще е много силен.
— ВЕЙЛИН!
Вече нямаше грешка, нечий глас извън тази стая викаше името му толкова силно, че да разтърси каменния ѝ градеж.
— Той ще ти я върне — каза жената и кимна към флейтата. — За тези като нас е трудно да живеят без песен.
Стаята се разтресе, каменните блокове започнаха да се пукат под външен натиск, хоросан и камък се трошаха, а през пролуките нахлуваше топла бяла светлина.
— Просто я вземи — каза жената. — Ще пеем заедно, когато той ни върне. И каква песен ще е само…
Той погледна флейтата. Копнееше да я вземе и се мразеше заради този копнеж.
— Име имаш ли? — попита той жената.
— Стотина или повече вероятно. Но любимо ми е онова, което си спечелих, преди да приема чудесната сделка на Съюзника. По молба на баща си опустоших една земя на юг, където местните диваци създаваха проблеми. Бяха суеверна паплач и решиха, че съм вещица. Елвера, така ми казваха.
— Елвера. — Загледа се отново във флейтата, после стената зад него изтрещя. Вейлин срещна отново погледа ѝ и се усмихна, преди да ѝ обърне гръб, на нея и на флейтата. — Ще го запомня.
Чу виковете миг преди стената да изригне. Светлина нахлу в стаята и прогони студа.
— Кажи на брат си! — извика тя. — И хиляда пъти да ме убие, нищо няма да промени!
Светлината дойде за него, обгърна го с благословената си топлина, издърпа го от стаята. Отдалечаваше го и сякаш попиваше в него, докато Вейлин не съзря лице, което познаваше.
— Ти също светиш ярко — каза му Дарена. — Лесно беше да те намеря.
Светлина изпълни очите му, последните следи от студа се стапяха… но ето че една последна тръпка премина по гръбнака му, когато до него достигна друг глас. Не на жената, а на нещо много по-старо, без друго чувство в себе си освен на абсолютна увереност.
— Двамата с теб ще напишем края.
Събуди се с вик, трепереше спазматично, премръзнал и изтощен, без да е мъртъв. Нещо тежеше на гърдите му. Осъзна, че пръстите му се губят сред дълги копринени къдрици. Дарена изпъшка и вдигна глава, лицето ѝ — бледо, очите — угаснали от изтощение.
— Толкова лесно бе да те намеря — тихо промълви тя.
— Вейлин! — Рева стоеше на колене до него, усмихваше се и плачеше едновременно. Зад нея се виждаха Хера Дракил и хората му, на ястребовото лице на вожда бе изписано дълбоко безпокойство.
— Нали уж бях Мрачния меч — отвърна той.
Рева се засмя и го целуна по челото, без да крие сълзите си.
— Няма Мрачен меч. Това е приказка за деца.
Той я прегърна през раменете, после потърси в себе си, макар да знаеше какво ще намери. „Няма я. Песента я няма.“
Пета част
Баща ми никога не си е падал по дълбоките размишления и мъдрите думи. Малкото писания, които са останали от него, и характерно кратката му и лаконична кореспонденция са скучновато четиво, пълно с отегчителните дребнавости на военния живот. Ала има един случай, който се е запечатал в паметта ми, нещо, което той каза в нощта, когато падна Марбелис. Стояхме на билото на един хълм и гледахме как над стените се издигат пламъци, слушахме писъците на гражданите, станали жертва на дивашкото отмъщение, което Кралската гвардия изливаше върху тях, и аз се почувствах длъжен да го попитам защо изглежда толкова мрачен, щом току-що е спечелил величава победа, която ще остане в историята. Както вероятно се досещате, бях много пиян.