Без да отделя поглед от изтерзания град, баща ми отвърна:
— Всички победи са илюзия.
Записките на Верниерс
— Вдигнете платната! — крещеше генералът на капитана с пронизителен глас, който граничеше с писък. — Вдигай платната, казах! Размърдай това корито!
Моряците роби се втурнаха да изпълнят заповедите на капитана, а аз отидох при парапета. Останките от армията бяха изтласкани към реката, варитаите се сражаваха до смърт, водени от тъпоумно подчинение, свободните мечове тичаха в паника към водата. Половин миля южно оттам Свободната кавалерия оказваше отпор на мъжете със зелените плащове, командирът им прегрупираше хората си с възхитително хладнокръвие. Уви, опитът им да се изтеглят се оказа неуспешен, когато многочислена конна част се появи в гърба им, засипа ги със залп от стрели, след което пришпори животните си за атака. Сякаш само за броени секунди всяка следа от организирана съпротива се изпари и воларианската армия се превърна в ужасена тълпа без шанс за оцеляване.
Извърнах поглед от грозния спектакъл и видях самотен конник да галопира по насипа, следван от хиляди мъже и жени с тояги и лъкове, от които нито един не носеше броня или доспехи от някакъв вид. Разстоянието беше твърде голямо, за да различа лицето на ездача, но въпреки това знаех извън всяко съмнение кой е той.
— По-бързо! — крещеше генералът през трясъка на вдигащата се котва. — Ако този кораб не е в морето до края на деня, ще съдера кожата по всеки роб от екипажа!
— Сигурен ли си? — попита Форнела, която стоеше близо до масата с картите и държеше чаша вино. — Не бих ти препоръчала да се върнеш у дома с такива впечатляващи новини.
— Не се прибираме у дома — сопна ѝ се той. — Връщаме се във Варинсхолд да изчакаме следващата вълна. Когато подкрепленията пристигнат, ще събера армия, която ще опустоши тази земя веднъж и завинаги. Запиши това, робе! — озъби ми се той. — Аз, генерал Реклар Токрев, с настоящото постановявам изтреблението на всички жители на тази провинция…
Посягах да взема пергамент, когато нещо привлече погледа ми. Корабът най-сетне бе започнал да се изтегля благодарение на попътния вятър, екипажът му глух за молбите на свободните мечове във водата. Примижах, зърнал ново платно да се белее при завоя, който реката правеше на по-малко от миля пред нас. Вече бях понатрупал опит с корабите и веднага познах мелденейския флаг, който се вееше на мачтата му, голямо черно знаме, знак, че е бил забелязан противник. Вик от такелажа потвърди, че не страдам от халюцинации.
— Стрелци по мачтите! — ревна капитанът. — Пригответе балистите! Куритаи на носа!
Още едно платно се появи след първото, после още две. Хвърлих поглед през рамо към генерала и с изненада видях лице на страхливец. Всяка следа от високомерие и арогантност беше изчезнала, заменена от потна гримаса и разтреперани от неприкрит страх крайници. И тогава разбрах, че този мъж всъщност никога не е участвал в битка. Беше виждал сражения, нареждал бе на мъже да участват в тях и да умират в тях, но самият той никога не беше вдигал оръжие. Тази мисъл породи силен смях в гърдите ми, смях, който успях да преглътна навреме. Страхливец или не, генералът все още имаше пълната власт над живота ми, поне докато този кораб плаваше по водата.
За разлика от мен, съпругата му не успя да скрие смеха си. Трескавият му поглед се завъртя към нея — Форнела стоеше до масата с картите, държеше свитъка, който му бях дал по-рано, и се смееше от сърце на съдържанието му.
— Какво има? — попита настоятелно той. — Какво ти е толкова забавно, почитаема съпруго?
Тя махна към мен, без да спира да се смее.
— О, просто се радвам на добре похарчените си пари.
Генералът ме погледна. Гневът добавяше малко цвят към бледото му лице.
— Сериозно? В какъв смисъл?
— Позволи ми да цитирам тази вероятно последна творба на прочутия учен и поет лорд Верниерс Алише Сомерен, озаглавена „Ода за генерал Реклар Токрев, ала Дракен“. — Замълча, колкото да се изкашля драматично, преглътна напиращото подхилкване и продължи: — „Мъж зъл и прекомерно горделив, от булката си мразен с право, мърсуваше и пиеше далеч от боя див, и писаря си със лъжи захранваше прездраво…“