— Млъкни — опита се да я спре генералът, но тя продължи, все едно не го е чула:
— „Той хората си прати да умрат отрудени, а сам мечтаеше за слава незаслужена…“
— Затвори си плювалника, кучко отровна! — Хвърли се към нея, удари я силно с юмрук, а когато Форнела залитна, я ритна в корема. — От години ме тровиш със злобата си! — Ритна я отново и тя повърна и се загърчи на палубата. — Цял век в твоята компания, вярно сърце! — Още един ритник, от който на устата ѝ изби кръв. — Още след първата седмица знаех, че един ден ще те убия…
Ножът, който моята господарка беше захвърлила в каютата си, имаше късо, но наточено острие и с лекота потъна до дръжката в черепа на господаря. Той издаде странен, писклив звук, почти като дете, което си поема дъх, преди да се разкрещи отново, после се строполи напред и носът му се счупи с хрущене при срещата си с дъските на палубата. Винаги съм съжаляван дълбоко, че смъртта му бе толкова бърза и че така и не разбра кой е нанесъл смъртоносния удар. Но пък съм имал не един и два повода да се дивя на трудно смилаемия факт, че едва малцина от нас получават края, който заслужават.
Форнела изплю още кръв върху палубата и ме стрелна с примирен поглед.
— Предполагам… че за една последна… целувка… и дума не може да става?
Обърнах се, чул тропот на тичащи крака, и видях двама куритаи да тичат към мен с извадени мечове близнаци. Тъкмо щях да хукна към парапета и да си пробвам късмета в реката, когато в палубата до мен се заби стрела, след нея още и още. Метнах се към масата и се претърколих отдолу, а куритаите паднаха мъртви под дъжда от стрели. Погледнах към Форнела — тя изскимтя уплашено, втренчила поглед в стрелата, която приковаваше роклята ѝ към дъските на палубата. Бих искал да ви разкажа как действията ми са били мотивирани от някакво кавалерско чувство, как съм я грабнал за ръцете и съм я издърпал под прикритието на масата, воден единствено от прилив на смелост, но това би било лъжа. Просто знаех, че мелденейците ще я сметнат за ценна заложница, и се надявах, че ще погледнат с добро око на мен, ако им я предам жива и здрава.
Сгушихме се под масата, стрелите продължаваха да валят, а малко след това на палубата изтрещя нещо голямо и тежко, което донесе със себе си гореща вълна и бълваше дим. Още стрели, още тежки горящи неща. Форнела се притискаше към мен, макар че що за утеха намираше в близостта ми, нямах представа, нямам и до днес. Скоро палубата се килна под опасен ъгъл, градушката от стрели спря, заменена от крясъците и металическия трясък на сражаващи се мъже. Моряк роб падна мъртъв на крачка от нашата маса, от раната на врата му още бликаше кръв, а малко след това виковете на гняв и предизвикателство отстъпиха пред писъци и молби за милост.
А сетне се спусна тишина сякаш безкрайна, накъсвана от глас, който говореше на мелденейското наречие на езика на Кралството.
— Изгасете тези пожари! — извика заповедно гласът. — Белорат, слез в трюма и довърши всички, които не са сложили оръжие. И провери корпуса за пробойни. Срамота ще е ако изгубим такава прекрасна плячка.
Ботуши закрачиха по палубата и спряха пред масата, излъскани и блестящи въпреки кръвта, която ги беше опръскала. Форнела се закашля, превита на две, с ръце върху корема; ботушите отстъпиха крачка назад и едно познато лице надникна под плота на масата, красиво лице на човек с брада и златна коса, провиснала над сини очи.
— Виж ти, милорд — каза Щита. — На бас, че имаш интересна история за разказване.
Пожарите бяха изгасени бързо, а първият помощник-капитан се върна от трюма с новината, че корпусът е непокътнат.
— Чудесно! — зарадва се искрено Щита и прокара ръка по резбования дървен парапет на десния борд. — Виждал ли си някога такъв красавец, Белорат? Кораб, с който да обиколиш света.
— Името му е „Буревластен“ — каза Форнела на езика на Кралството, който говореше със силен акцент.
Щита се обърна към нея с изражение, което не вещаеше нищо добро.
— Името му ще го избера аз. А ти си мълчи, докато не ти кажа да говориш. — После видя нещо зад нас и лицето му се разведри. — Всъщност кръстницата му тъкмо идва да го благослови. — И отиде да поздрави странна групичка хора, които се прехвърляха на борда от мелденейския съд, вързан за воларианския флагман.
Първи на палубата стъпиха двама мъже, единият много едър и с грубиянски вид, другият доста по-млад, но явно не без воински опит. И двамата плъзнаха поглед по клането с извадени мечове и спокойни лица. Едрият се обърна с поклон към трите жени, които ги последваха, една от които моментално привлече вниманието на всички присъстващи. Стройна и с изправен гръб, облечена в семпла рокля и с лека плетена ризница, с копринен шал, вързан около главата. Тази жена тръгна по палубата с решителна крачка и силна вътрешна увереност, в сравнение с които претенциите за величие на генерала изглеждаха смешни.