— Да — отвърна Лирна след кратък размисъл. — Игра, която аз ще довърша, като опожаря Волар.
Вечерта имаше нещо като банкет. Въпреки обсадата кумбраелската столица явно бе добре запасена с продоволствие, защото дългата трапезна маса бе отрупана с храна и безброй бутилки вино от отлични реколти.
— Колекцията на чичо ми — обясни лейди Рева. — Вече раздадох по-голямата част от нея на хората в града.
Стояха в градината на имението недалече от отворените прозорци на трапезарията, Бентен и Илтис също бяха там, на десетина крачки от двете им страни. Азраелката, явно уважавана съветница на предишния васален лорд и на неговата наследничка, стоеше пред прозореца с уж неутрални стойка и изражение, но интелигентният ѝ поглед не ги изпускаше нито за миг.
— Милейди не обича вино? — попита Лирна лейди губернаторката, като обърна гръб на любопитната съветница.
— Не мога да го понасям. — Рева се усмихна смутено, стиснала ръце пред себе си и свела леко глава. Видно бе, че познанията ѝ за етикета са крайно недостатъчни, например често изпускаше правилните обръщения, но пък това, оказваше се, по никакъв начин не дразнеше кралската персона на Лирна.
— Чичо ви беше нещо като експерт по въпроса, ако си спомням добре — каза тя. — Помня, че подушваше чаша вино и безпогрешно назоваваше годината, лозето и дори накъде е гледал склонът, където е расло гроздето.
— Той беше пияница. Но ми беше чичо и много ми липсва.
— Особено тази вечер, предполагам.
Рева се засмя.
— Ами… не съм свикнала с такива работи. — Намръщи се с раздразнение, преди да добави: — Ъъ… ваше величество. Простете.
Лирна се усмихна мълчаливо и погледна назад към банкета. Не беше шумно това празненство, хората разговаряха тихо, все още под впечатлението на ужасите, които бяха видели, тъгуваха за близките и приятелите, които бяха загубили. Затова пък виното определено беше на почит, особено що се отнася до Норта Ал Сендал, който седеше на стъпалата на къщата, преметнал ръка през рамото на брат Кейнис, и жестикулираше енергично, при което виното в чашата му се плискаше.
— Красиво е, брат. Широки открити пространства, чудесен изглед към морето и… — смушка с лакът лорд-маршала и му намигна, — и всяка вечер си лягам с красива жена. Всяка вечер, братле! А ти предпочиташ да си стоиш в ордена.
— Този човек много ме дразни — каза лейди Рева. — Дори когато е трезвен.
— Наистина е доста приказлив като за труп — отвърна Лирна. Погледна към останалите гости и забеляза, че един важен човек липсва. Беше се прибрал в лагера на армията си след първия час на банкета, извинявайки се с умора, а че е уморен, нямаше никакво съмнение. Лейди Дарена си бе тръгнала с него, което даде повод на Лирна да осъзнае, че прибързаната ѝ ревност към лейди губернаторката може и да не е била насочена към правилната жена.
— Какво е станало с лорд Вейлин? — попита тя.
Неохота се изписа по лицето на лейди Рева, напрежение обтегна порцелановата ѝ кожа.
— Той ни спаси.
— Знам. Но не мога да си затворя очите пред факта, че начинът, по който ви е спасил, е оставил своята дълбока следа. Кажете ми какво е станало с него, милейди.
Рева издиша през зъби, после стисна устни пред неканения спомен.
— Той доведе горските хора в града и те избиха воларианците. Всичките, при това за броени минути. Отецът ми е свидетел, че бих дала дясната си ръка да бяха тук по време на обсадата. Намерих го, след като… всичко приключи. Той… кървеше, много. Говорехме, а после той се строполи. Почти все едно беше… — Млъкна и вдигна глава да погледне Лирна в очите. — Приличаше на умрял. После дойде лейди Дарена. Движеше се много странно, със затворени очи, но дойде право при него, без нито веднъж да се спъне. Кожата ѝ беше толкова бледа… Срина се отгоре му и аз реших, че и двамата са мъртви. Тогава започнах да се моля, ваше величество. Молех се на Отеца и пищях, защото бе толкова нечестно… А после… — Потрепери и скръсти ръце на гърдите си. — А после те оживяха.
— Някой друг видя ли това?
— Само горските хора. И си личеше, че никак не им харесва.
— Добре ще е да не го споделяш с друг, да си остане между нас засега.
— Както кажете, ваше величество.
Лирна я докосна по ръката и тръгна назад към къщата.
— Вие сериозно ли говорехте? — попита след нея Рева. — За това, дето ще им подпалите града?